Оплаква се често народонаселението, че нямали достатъчно свободно време. Много работа, ангажименти, все на педала, викат. Стигат дотам, че свободното време става примамливо само в мечтите им. Ако реално се появи, настава един дискомфорт какво да го правят. Стрес някакъв ги обхваща и бързат да си намерят нещо за вършене, за да го добутат пак до познатия ритъм на делника*.

Аз пък от своя страна (хубаво е човек да си има своя страна) не мога да се наситя на свободното време. Дотолкова го обичам, че измислих всякакви начини да не ми се налага да работя много. Обаче дори това някакси не ми стига, та се налага да крада чуждо свободно време. Видя ли някой такъв уплашен от него, не се свеня да му забия метафоричен нож в абстрактната шия. Ще каже някой, не е хуманно. Но пък то човекът така или иначе е взел дал, така че мероприятието е чисто символично.

Забивам значи ножа и внимателно му одирам свободното време, което ми пулсира в шепите, развълнувано като сърце, което най-после е намерило гръд. Поднасям го към устните си и го запълвам с бъдене. То както са казали философите, човек има два режима на съществуване - на правене и на бъдене. За съжаление в нашата култура бъденето е непозната територия. Да се отпуснеш просто ей така в настоящето, без нищо да вършиш, без празни приказки и включени телевизори, да почувстваш себе си като жива пулсация, това е по-рядко от рядкото щастие.

Окопал съм се значи на плажа в Сейнт Луша и се наслаждавам на свободното време, нищо че е чуждо. То нали казват чуждото е по-сладко, та даже и сладолед не си купувам, такава сладост ми е. Усещам как вятърът гали раменете ми, как коктейлът попива в езика ми, как присъствието ми се слива с това на любимата. Усещам и Съм. Толкова съм, че ми се играе, затова припвам по клавиатурата и жонглирам с думите като с намигвания, подреждам ги в неочакваности, счупвам ги и ги залепвам в по-горна октава. Пускам ти една идея за воле и гледам как в душата ти се поражда боц и я изстрелваш обратно към мен.

Тук възмутени граждани могат да ме нарекат готован и лентяй, щото видите ли (не видят и затова мъмрят) във всичко това няма значима социална дейност, облагородяващ труд или поне някаква оправдана далавера. Винаги съм съжалявал, че подобни възмущения се отправят анонимно (такава е природата на фразата "възмутени граждани"), щото тези ако ги срещна...

На такива дори да им обясня културно, че пълноценното бъдене води до продуктивно правене, няма как да вдянат. Твърде им е абстрактно и в перспектива. Не са чели те дебели томове по психология на творчеството, където подобни моменти на бъдене са катализатор на големи научни и художествени открития. Наричат ги "А-ха" моменти - както си блееш заплеснато, изведнъж мозъкът ти прави някаква ненадейна асоциация, която ти отваря очите за нещо монументално. Разбира се, напредналите с материала знаят, че креативността е комбинация от здраво бачкане и здраво блеене (бъдене). Рядко нещата са само черни или бели.

Обичам да акумулирам бъденето до точка на кипене, а после да влагам получената антропо-атомна енергия в продуктивни начинания. Освен това, когато бъда достатъчно дълго и истински, ставам по-голям, по-добър, и по-мъдър. Просветва ми истината, че сме свързани в едно общо човечество. Дори повече, в някакъв общ вселенски разум, където всичко е красиво и на място. Като е толкова голям човек, няма как да завижда, ревнува и мъмри. Изпълва го толкова щастие, че може само да прелива на околните. Даже и на гореописаните граждани, които изведнъж му стават симпатични в своето мърморене, като смешно омачкани панталони за прием.

Всичкото това не съм го измислил аз. Краднал съм го, разбира се. Хората книги пишат за изкуството да бъдеш. Та по този повод ето няколко реда от класиците. Дет се вика, кат няма хляб, яжте цитати.

Да не отиваш никъде ... не означава да обърнеш гръб на света, а да спреш за момент, така че да го видиш по-дълбоко и ясно. И ако бъдеш достатъчно дълго, неизбежно се влюбваш във всичко наоколо (Pico Iyer, The Art of Stillness: Adventures in Going Nowhere).

Да бъдеш е много по-трудно, отколкото да правиш. В култура, която е издигнала в култ парите, вещите, кариерата и правенето, е трудно да не си робот, да спреш за малко в себе си, в света, в момента (Brainpickings.com).

От всички абсурдни неща, пише Киркегор, размишлявайки върху основния ни източник на нещастие, най-абсурдното е да си зает - да си човек, който бърза през нещата.

Човек може да яде маруля, преди сърцевината й да е формирана. И все пак, деликатната хрупкавост на сърцевината е нещо коренно различно от листата. Същото е и с духа ни. Да си твърде зает има един неизбежен ефект - че човек не може да си създаде сърцевина. От друга страна, мислителят, поетът и мистикът, които са формирали сърце, притежават съкровено знание за същността си - център, от който могат да достигнат всичко.

 

* Който не вярва, да прочете това есе на Робърт Пърсиг - http://www.moq.org/forum/Pirsig/cruisingblues.html

Чудесна статия, браво! При добра организация, имаме време за всичко:)

Много хубаво. Само спри да се оправдаваш. ;) На истински умните това, което си написал им е пределно ясно. А другите са си за съжаление...

Мерси, дай боже всекиму добра организация :)

Това е сатиричен текст, където аз и останалите сме просто фиктивни герои в описанието на една абстрактна идея. Ако текстът разсмива и провокира размисъл, значи си е свършил работата.

Другото е, че дори умните понякога забравят важните неща (които иначе знаят). Поне при мен е така.

:)

тия ги разправай на баба си ;)

Аз пък много обичам да съм постоянно зата с нещо.Знаеш ли какъв кеф е да се проснеш вечер на дивана след като си обикалял гори и ливади цял ден, понякога и дъждовен? Т.е. предпочитам по-актовното бъдене. Явно ми е малко по-нервен дзена ха-ха :)

На кой както са му вързани жиците.

Поздрави :)