ПРИВИДЕНИЯ

Енрико Морович

web

Привиденията попадаха в дома през комина. Всяка нощ плашеха малката Ема. Те бяха призраците на деца. Никъде не ги желаеха и приемаха. Даже в ада. За да се отърват от тях, им бяха разрешили да досаждат на хората.

Малката Ема спеше сама в голяма старинна спалня. Вместо печка в спалнята имаше камина. Ема постоянно се оплакваше на родителите си. Но те й казваха, че всичко това са измислици: никакви привидения няма и не може да има.

Малката Ема знаеше, че привиденията я плашат нарочно. Беше непоносимо. Пет-шест привидения изскачаха от камината едно след друго. Те бяха прозрачни, но лесно забележими. Привиденията си придаваха печален, тайнствен вид. С изострена жестокост те караха дюшемето да скърца. Дъхът на момиченцето секваше. То лежеше и се пулеше в тъмнината. Когато привиденията наближаваха постелята, то завираше лице във възглавницата и започваше да плаче. Когато повдигнеше очи, редом с него стоеше някакъв неподвижен призрак, наклонил лице и я гледаше втренчено.

Всичко свърши с това, че малката Ема умря от страх.

Сега и тя е част от компанията на привиденията. Ема страстно обича да се весели, като скита по нощите с детските призраци. Понякога се втренчва в майка си и баща си. Когато тя се появява, родителите й от страх скриват лица във възглавницата, досущ както правеше приживе малката Ема.

© Енрико Морович
© Веселин Веселинов - превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.07.2006, № 7 (80)

СМЪРТ ПО ПАНТОФИ

Енрико Морович

web

Антонио се събуди внезапно от звук, напомнящ потропване на копита. Той запали лампата и видя Смъртта. Смъртта ходеше напред-назад из стаята. Забелязвайки, че я гледат, тя се спря и посочи с пръст чекмеджето на нощното шкафче. След това продължи шумно да се разхожда на дългите си крака. Антонио се побоя, че ще я чуят в съседната стая. Не след дълго Смъртта отново се спря и отново посочи с пръст към чекмеджето на нощното шкафче. И отново затупурка из стаята.

- Ако искаш да извадя пистолета от чекмеджето - каза Антонио, показвайки на свой ред към пантофите, стоящи до леглото, - бъди така добра, обуй пантофите ми.

- Нека да е по твоему - отвърна Смъртта и моментално обу пантофите.

Сега тя ходеше съвсем безшумно. Антонио угаси лампата. Стори му се, че в стаята повече нямаше никой. Антонио и не помисли да извади пистолета от чекмеджето. Скоро той вече дълбоко спеше.

© Енрико Морович
© Веселин Веселинов - превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.08.2003, № 8 (45)

Преводът е по: Енрико Морович. Из "Обикновени чудеса". // Иностранная литература, № 12, 2002.