“Небето потъмнява и мисля,  
че ще завали”,  
каза той и наистина повече  
не спря да вали,  
времето сложи нещата  
по местата им,  
алигаторите заприличаха на сувенири,  
“Сякаш е края на света”,  
каза той така пребледнял,  
така пребледнял,  
че почти изчезна между страниците на книгата.  
“Мразя фотографията”, казах аз и се отпуснах  
някъде между дивана и един напев по радиото –  
понякога се страхувам, че не съществуват  
шумове, коктейли, метра,  
високо говорящи хора, които повтарят  
едно и също,  
като ръцете ти като  
бели риби които бягат  
като кучетата ти които  
сега станаха и мои  
кучета  
 
--  
 
Изпитах някакво смирение  
четейки Силвия Плат -  
вълненията ми бяха стегнати,  
костите тънки  
и къщата наоколо  
някак странно изоставена.  
 
Един бъдещ дует опровергаваше цялата история.  
 
Поезията беше пепел  
и можех да я събера  
със собствените си ръце,  
да създам безброй значения  
като в Дзен градина.  
 
Кожата ми беше  
посредник на думи.  
 
--  
 
ти размени ръцете си с моите  
без да поискаш разрешение от Бог  
никоя друга няма да те разгърне така  
никоя няма да може да те съдържа както аз те съдържам  
вече нямам пръсти и не украсявам ребрата ти  
като сляпа пеперуда ръся вълшебен прах в очите ти  
и чакам есента  
 
 
--  
 
 
 
 
ти и аз сме две дървета  
пред една тънка къща  
 
аз съм брезата в края на поляната  
ръцете ми са клоните  
увиснали върху оградата  
а ти си черешата  
хвърляща сянка върху раменете ми  
 
понякога следиш стъпките на мравките по пулса си  
и си играеш с тях докато не заспиш  
 
а понякога  
преди вятърът да е отвял последното дихание  
за тази нощ  
 
търсиш устните ми в пясъка  
 
--  
 
днес усещането че съм акробат  
по стръмни склонове  
с откачени крака които мятам на врата  
на всяка празна мисъл  
нося световъртежа си под мишница  
лека съм като усмихнат балон  
и съм по-дълга от най-дългата му сянка  
--  
Можеш ли да влезеш в короната на дървото?  
 
Толкова мислих  
и накрая  
направих две разумни неща -  
захвърлих чадъра  
и повървях по неравните улици.  
Дори те,  
наблюдавани отблизо,  
придобиват друг смисъл.  
После  
вечерта остави онова лепкаво чувство по босите ми крака.  
Ти го наричаш бездомник,  
аз го наричам светулка пепел  
просто  
 
нямам мои думи за това.  
--  
съществуват места които не могат да бъдат назовани –  
 
думите които се отварят  
когато някой излиза  
или просто думите  
 
мълчаливата мивка в банята  
и мълчанието без мивката  
 
празнотата на огледалото  
в което се оглеждам  
и огледалото в което няма нищо  
дори празнота  
 
прозорецът в следобедните часове  
и палитрата от погледи които събирам  
 
шумът на листата в детството  
и детството ми което е листа  
 
студът свит в джоба ми  
 
песничката за лека нощ  
която тихо тананикам

http://slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=1546

една страхотна Юлиана...

да те видя, Хел :-*

са хубави..тихи..с малко ветрец...леки..хубави

А моето любимо от нея е:

декемврийско случайно


дали носталгията не е мъжът със смугло лице
на дивана и чашата ми оставена
върху купчината с книги от които
прочитам по една две страници на ден
и не вярвам че времето може да се съдържа
и да се ограничава в нещо
а ето че стои затворено между
38-ма и 39-та страница
на "Добър ден, тъга"
където любовта е липса
и на мен ми е лесно
много лесно
да отворя една сълза
и да се събера цялата в нея