Таен живот


Кристиан Бобен е роден през 1951 г. в Крьозо. Автор е на повече от двадесет книги, чиито заглавия се осветяват едно друго и се допълват като фрагменти на един-единствен пъзел. Творбите му са публикувани в престижните издателства „Галимар“, „Фата Моргана“, „Летр Вив“ и др. („Властта на нищото“, „Възхвала на нищото“, „Обикновено обаяние“, „Другото лице“, „Осмият ден от седмицата“, „Къса празнична рокля“ , „Жената, която идва“ и др.)

Тя пише. Бележници във всички цветове. Мастила от бледо- до кървавочервено. Пише предимно вечер, не би било възможно иначе. След като покупките са направени, детето е изкъпано, уроците са преговорени. Пише върху отсервираната маса. Късно, много късно вечерта. Навътре в езика. Когато детето я пренебрегва заради някаква игра или заради съня. Когато тези, които храни, не знаят вече нищо за нея. Когато принадлежи на самата себе си, извън всякакво посегателство: сама пред листа. Нищожна пред вечността. Много жени пишат така, затворени в студените си къщи. В техния таен живот. Много, които никога не публикуват. Моят живот ми причинява страдание. Моят живот ме убива през деня, а нощем аз унищожавам живота си. Очаквах да стана царица. Превърнах се в просякиня. Исках да изживея една красива любов. Умирам бавно от нечиста рана. И въпреки всичко аз съм тук: невредима. Страдам от неначенатия живот вътре в опустошения си живот. Умирам от прекалено многото песни и прекалено обезлистеното дърво. Тя върви през живота си като слепец. Тя навлиза в писането като в пролет. От време на време ви показва някой бележник. Всяко едно от изреченията ви пронизва като рапира: острият връх по удивителен начин потъва в очите ви. Онова, което ви обгръща, е мистерия. Точно тук и същевременно някъде другаде. Един ден пише, на следващия вече не. Този втори ден продължава с години. Това време е обсебено от новороденото бебе. Тя излива млякото от мастилниците. Повива детето с белите страници. Отдава му всичките си думи. То ги превръща в театър на сенките, във викове и смях. Прави от тях какво ли не. Тя го дарява с най-ценното от себе си - своя глас. Превръща го в изключително гъвкава и послушна играчка. Всичко, което му дава, я привързва все повече към него: бележниците, самотата, тишината. Всичко. Съзерцава разширяващото се с всеки изминал ден пространство на умората. Усмихва се. Би могло дори да се говори за щастие. Някакъв неповторим вид щастие. Особен начин да се чувства щастлива, който не отхвърля страданието, който не препречва пътя на прииждащото отчаяние. Стръкче тръстика на брега на тъмните води. Тя е в непрестанната грижа за детето, в безсънните нощни бдения. В грижата към всички около нея. Това е урок, усвоен в детството. Това е втора природа, по-силна от собствената природа. Това е нейният начин да обича просто защото не познава друг: с една гибелна любов. С една любов, която оцелява въпреки всичко. С една любов, оставаща жива дори и след любовта. Детето расте и заяква чрез нейните сили. Първите стъпки, първите думи. Идва времето, когато тръгва на училище. Тогава тя се връща към бележниците си. Съвсем предпазливо отначало. Като че ли скришом. С чувство за вина, потайно. Върху първите страници лепи снимки на детето. Малко по-нататък - изрезки от картинки. Придружени понякога с фраза от някоя любима книга. Обло камъче в живата вода на четивото. Картинките започват да се появяват все по-рядко. Изреченията набъбват. И все цитати, понякога прави поправки. Както сама се изразява: пречиства. Това е един пречистен Пол Елюар. А онова е Аполинер, също пречистен. Променя някоя дума, премахва запетая, за да получи по-голяма свежест. Оздравяването продължава. Калемът за присаждане се е захванал добре. Тя започва да влиза във връзка със своя глас, потискан от гласовете на другите. Най-пос­ле започва да пише със собствения си глас. Самотна и ликуваща. Отчаяна и усмихваща се. Детето спи в съседната стая. Детето, което много скоро ще я напусне. Любовта, която по необходимост ще я убие. Тя пише, както се мечтае. Както се мечтае за един живот, колкото по-непостижим, толкова по-истински, колкото по-прозрачен, толкова по-изгарящ. Детето не взема участие в този живот, нито съпругът, дори самата нея я няма. Това е живот, който не можеш да имаш и въпреки това е единственият. Тя пише, за да го притежава. Пише за всекидневния хляб, който никога не е бил даван даром. Хлябът на мълчанието, трохичката светлина. Дълги полета с мастилени редове. Човек се увлича по нейния стил, така както би могъл да се влюби в нея. Това е едно и също. Един и същ поток върху белия лист, под червената рокля. Стои пред думите като пред огледало, пълно с легенди. А в детството си съзерцаваше небето, отразено в локва вода. Сърцето се увличаше по съвсем обикновените светлинки. Именно това открива в писането. Това открива и в четенето. Чете много романи. Книгите са като бликаща вода. Приближава лице към нея, за да се разхлади. Няма никаква разлика между четенето и писането. Тази, която чете, е автор на онова, което чете. Понякога авторът е неравностоен и тя се чувства отегчена от него като човек, обсебен от мъчителен сън. И тъй като е разумна и родителите са я закърмили с подчинение на разума, с тази лъжа, наречена дълг, тя изчита книгата докрай, не умее да захвърли една лоша книга, още по-малко да изостави един недостоен съпруг. Дори по-зле, тя остава, изчита книгата до последната страница и така до безкрай. Съпругът често се учудва: още един роман. Тя не отговаря. Всъщност какво ли би могло да се отговори на подобен въпрос: защо четеш романи, каква е тая мания на добродушна женичка, това пропиляно в четене време. Кой би разбрал истинския отговор: чета, за да проправя път на болката. Чета, за да видя, за да усетя по-добре, по-добре дори, отколкото в самия живот - искрящата болка да живееш. Чета, не за да получа утешение, защото съм неутешима. Чета не за да разбера, защото няма нищо за разбиране. Чета за да видя живота, страдайки в собствения си живот, просто да видя. Може да се отговори и по този начин. Болката в живота на жените е като котка, която се провира между краката им, когато сгъват бельото, оправят леглата, отварят прозорците или пък белят ябълка. Котка, която понякога грабва сърцето им, подхвърля го с лапи и то се търкулва няколко метра напред, после отново го сграбчва с ноктите си и си играе с него като с умираща мишка. Тази котка съществува в живота на жените, дори когато ги е оставила на мира. Те знаят, че е там, свита в някой ъгъл. Никога не я забравят. Дори когато са обзети от радост, я чуват как диша, както човек разпознава песента на поточето между множеството шумове в гората. Мъжете не позволяват на страданието да се всели в тях. Едва предусетили го, те го изтласкват насила, с ярост, незабавно. Жените го приемат като изгладняло коте, което, за да оживее, трябва да изгризе собствената им плът. И те не помръдват. Оставят се на течението и за да запълнят това мъртво време на страдания, разгръщат книгата: един роман, после още един. Онова, което откриват вътре, е тяхното собствено всекидневие: надеждата и отчаянието, безпокойството и прошката, вечната рана да си жив; една нещастна котка, прокуждана отвсякъде, приютена тук, сгушила изпосталелите си хълбоци върху страницата, една черна принцеса на болката. Когато не пише в бележниците си, когато не чете в огледалата, жената наблюдава мъжете, които идват към нея. Пази за тях изгарящи ласки и студенина. Тя ги съблазнява, без да осъзнава това, съблазнява ги именно поради собственото си незнание. Сякаш се е уморила от това да бъде харесвана, уморена от вас, от самата себе си и от всичко около нея: стои пред вас, а в същото време мислите я водят другаде. Тя е в сянката, обърната с лице към детството. На двадесет години косите бяха дълги и черни. Река, спускаща се върху раменете . Оръжие на нежността. А може би именно това търси в спящите бележници: онова лице от миналото, един открит образ. Гребен от думи върху черното мастило. Може би точно това или пък нещо друго. Дори нищо. Нужен е съвсем незначителен повод, за да започнеш да пишеш. Нужен е един нещастен живот, толкова нещастен, че никой не би го пожелал, и тя намира убежище при бога или в съвсем обикновените неща. Изобилие от пустота. Един обърнат наопаки живот за всички жени, изгубени в собственото си негодувание, изпълнени с всякакви шумове и изтъкани от пролуки. Пише се лошо с такъв всекидневен живот. Толкова безинтересен, че нищо не може да се разкаже за него. До прозрение може да те доведе единствено отсъствието. Само липсата на нещо може да те накара да пишеш добре. За да видиш пречистеното лице на просякинята, трябва само да прелистиш страниците на един бележник, да се взреш в тези драсканици, които се трупат все повече и повече в нощите: приказно наследство, което расте в съня на детето.

Превод от френски Аксиния Михайлова

Мда. Удивителното е, че е писано от мъж!
Страхотно е, благодаря!
cope :)

"Жените го приемат като изгладняло коте, което, за да оживее, трябва да изгризе собствената им плът."

думи без смисъл - израз на изкуството да поддържаш мотоциклет и да караш мадамите да подпикават тестове за бременност!

айде кажете некоя дума със смисъл, за да уважим и вас :)))

няма, и аз искам да карам мадамите да подпикават тестове за бременност след ежедневните ми визитации! за тва - само безсмислици и празни приказки ще говоря и пиша, това е пътят(а именно пътят е всичко, целта е нищо!)