Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.12.2007 10:53 - Френски поети (4)
Автор: pafffka Категория: Изкуство   
Прочетен: 2554 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 04.12.2007 11:57


Салах СТЕТИЕ
1929


*   *   *

Тялото не е отдавна тяло. То е
призрак от небе нещастно в дъното на улиците,
сресван с гребена на утрото. О, то е
стар приятел на среднощната жена с бедрата.

О, бедра печални! Върху мене – оня,
който уличното куче с мъка го подушва,
тази смесица от мен и нея – ние двама,
зажаднели – целите възхита – някой да ни вдиша.

Кой за нашите тела ще бъде гладен, жаден,
щом ужасният въпрос надвисне
и над нас със своето лице сияйно
и напук на наште дни и нощи, затрепери?


*   *   *

О, Натали, излязла от шума на свойта роба
и миг с дърветата, затулили града, о, Натали,
и здрачът, влюбен в камъка и кой ли камък
заруменил е белите страни на Натали?

И тази тук вода. И пръстите ти кършещи самите пръсти,
това разкъсване, доверие, коприна,
и тази тук вода, гърдите ти по-лесно да докоснем,
вода, в ръцете ни, които искат да умрат, о, Натали.

И нашите усти в устата, в моята уста,
и прелестните зъби в нашата уста,
с премалата, с умората да си уста,
преди да се стопиш – уста, не зъби.



Жюд СТЕФАН
1930


ВЪРХУ СКАЛАТА НА ИЗГНАНИЕТО

в изгарящото пладне ми предлагаш сестро
гърдите си да видя сам какво е целомъдрие
но аз със свойта стръв по-скоро ще усетя остротата им
                 отколкото самата святост
(че виждам аз прасците не полите)
за всички тук които гинат в тоя миг когато
се ронят часовете като мъртви листи
или тежат като на кол набити
очите ти най-сетне са лишени от усещането
че правите любов на светло
      с безумна радост с дива страст


ЗАМЪК

Дрипливи облаци обагрят вечерта
     тъй както виното кръчмарска маса
     душата ми обляна в собствената своя кръв
за удоволствие на някаква карета спряла
сред път изровен и застлан със син
     брокат сред местността "Под бряста"
     където ни обграждат ябълки
прехласнати от мойте ласки жадни за пшеничния ти тен
Надеж градина бяла сред която толкова надежди е развързал
коланът ти! Огньовете но не и нашите очи помръкват
косите ти се веят несъмнено нейде е изцвилил
     жребец, нали?



Мишел ДЕГИ
1930


*   *   *
На М. Жената на красивия прозорец залитнал ангел със среброструйните крила на свирещ оргел ви казваше: привет на всички За любовта отсъствието и смъртта не са едно и също нещо Животът е безкраен и за смърт не би могъл дори и да мечтае и вие толкова жена сте вие че държите се наистина като жена да, нека Беатриче си остане същата която времето почти не ще докосне Въображаема жена избрала моя знак стъписана от мойте прорицания сред огнени езици и Ботичели в своята работна риза изтъкана от ухания (ята от гларуси и луди на Басан издигат зид да заградят морето) Но тя изтръгва го при всяка схватка и той ах как сияе той при всеки поздрав не мрази вече той обича вече Не идва ничия признателност навреме но децата нека да са нашите наследници и нека да се бави и насладата от добротворството или от лъкатушните завои на Лоара и Лоар






превод: Кирил Кадийски



Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pafffka
Категория: Изкуство
Прочетен: 485292
Постинги: 167
Коментари: 125
Гласове: 1079
Архив