Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.11.2007 14:53 - Антъни Бърджес
Автор: pafffka Категория: Изкуство   
Прочетен: 3046 Коментари: 1 Гласове:
0

Последна промяна: 23.11.2007 16:30


Портокал с часовников механизъм

Роман, Издателска къща „Галактика" - Варна, 1991.

„Портокал с часовников механизъм" представлява уникален експеримент в традицията на англоезичната литература. Езиковият метод на Бърджес - една истинска еквилибристика с английския и руския език - придава необикновено, почти апокалиптично звучене на романа, който разработва темата за насилието като индивидуално поведение и като държавна политика.

 

Първа част

1

- Сега накъде, а?

Бяхме аз, значи Алекс, и моите трима друзя, Пит, Георгий и Смотания Дим, седяхме в млечния бар „Корова" и си блъскахме рассудока какво да правим с тая шибана зимна вечер, тъмна като в рог и холодна, макар и суха. Млечният бар „Корова" беше местечко, в което се пиеше не само мляко, но вие, братлета, може вече да сте зафоргетили какви бяха тия барове - нали напоследък нещата се менят толкоз бързо, че всичко се забравя, да не говорим, дето почти никой вече не чете газети. И так, там се пиеше мляко, подсилено с нещо друго. Нямаха разрешително да продават алкохол, но още не им забраняваха да пробутват ония, новите гадости и да ги сипват в кравето молоко, тъй че като го пиеш с „Велосет" или „Синтемеск", или „Дренкром", или две-три други нещица, за петнайсетина минути ти става толкова хорошо, все едно, че са те понесли бог и всичките му светии и ангели, а мозгът ти го прорязват мълнии. Поркаш си „режещото мляко", както му викахме тогава, и усещаш, че сам се точиш някому, и си готов да се включиш в някой мръснишки номер двайсет срещу един... Точно така си сръбвахме през оная вечер, с която започвам сейчас своя разказ.

Карманите ни бяха пълни с денги, та нямаше нужда да гоним още сухо, като фраснем някой дедик в тъмното и докато смотрим как плува в кровта си, да броим плячката и да делим на четири; нито да прилагаме шокова терапия на някоя дърта посивяла пуйка в магазина и с хохот да се ометем с мангизите й. Защото, както се казва, денгите не са всичко.

Четиримата се носехме по последна мода, а по онова време тя беше черни брюки съвсем по крака с каучуков щит отдолу, точно на чатала, та хем да пази, хем да изпъква при подходяща светлина. Моят щит беше с формата на паяк, на Пит беше рука (по-точно длан), Георгий, передставте си, носеше цветок, а Смотания Дим си бе пъхнал клоунска морда - нали си нямаше понятие кое как е и беше (и томаневерниците ще кажат) най-голямата мъгла от четирима ни. Освен това носехме якета до кръста без ревери, с широките рамене с подплънки, дето им викахме плечо, за да заблуждаваме хората, че сме големи буци. Имахме, братлета, и от ония белезникави галстуки, същинско картофено пюре, раирано с вилица. Волосите си пускахме не много дълги и бяхме обути с едни жестоки сапоги, само за ритници.

- Сега накъде, а?

На бара седяха една до друга три девочки, но ние бяхме четирима малчики и обикновено го давахме един за всички, всички за един. Ония зози бяха и те одети по последна мода, на тиквите с морави, зелени и оранжеви перуки, всяка от които по мои сметки струваше почти колкото заплатата им за цял месец, и гримирани в тон - със семицветни дъги около глазите и уголемени губи. Бяха с дълги, черни, съвсем прави платя, а на грудите си имаха малки сребърни значки, с различни момчешки имена по тях: Джо и Майк, и другие. Така се носеха имената на малчиките, с които е спало всяко маце, преди да навърши четиринайсет. Те смотреха все към нас и аха да им предложа (под сурдинка, разбира се) тримата да отскочим за малко секс, пък Смотания Дим да го оставим, защото и без това му стига да му купиш половинка молоко с по-ячка доза „Синтемеск" вътре, ама нямаше да е по правилата на играта. Дим беше очен, очен грозен и приличаше на името си, но в боя нямаше по-лют от него и вършеше добра работа със сапогите.

- Сега накъде, а?

Человекът, седнал до мен на онова болшое долгое плюшено канапе покрай трите стени, бе изцъклил глаза и ломотеше нещо като „Блудкави творби от Аристотел... циклами на екскурзия... все по-захитрели..." Явно той вече беше отпътувал и кръжеше някъде далеч в орбита - знам какво е, защото съм го опитвал като всеки, но по онова време вече смятах тия работи за страхопъзльовщина, братлета. Излокваш проклетото молоко, изтягаш се и те наваля мисълта, че всичко вокруг е някак отминало. Не че не скиваш ясно като бял ден масите, стереото, мацките и малчиките - но ти се каже, че хем са там, хем вече ги няма. И си един такъв, като хипнотизиран, от сапога си или от върха му, или от някой нокът, и в същото време усещаш, че те държат за проклетия врат и те друсат като да си кошка. Друсат те, друсат, докато нищо не ти дреме и чакаш да ти пожълтее сапогът или нокътят и да става все по-жълт и по-жълт донемайкъде. А почнат ли светлините да се пръскат като бомби и сапогът ти или нокътят, или пък някое грязно петно на брюките вземе да става такое болшое болшое болшое, по-болшое от целия свят и тъкмо да се изправиш пред Дядо Боже - всичко свършва. Връщаш си се тук с хленч, а ротът ти зинал и готов да нададе вой бууу-ухуух-уу. Цялата работа може да е много приятна, ама си е от шубе и нищо повече. Не си пратен на тая земля само за да си общуваш с бога, я! Такива неща изсмукват цялата сила и готското у человека.

- Сега накъде, а?

Стереото свиреше и голосът на певеца се чуваше ту от единия край на бара, ту от другия, изчезваше към тавана и отново се спускаше с реверберации от стена до стена. Бърти Ласки кричеше един древен шлагер на име „Ти бъркаш в раната ми". Едната от трите мръсници на бара, оная със зелената перука, мърдаше корем в такт с тази тъй наречена музика. Усещах как режещото мляко вече действа и бях готов за малко разгрявка. Така че излаях „Давай навън!" като псе и фраснах старичока до мен, като му извъртях един от филмите на ужасите в ухото, но той не усети нищо и продължи да бръщолеви своето „Телефоническо логическо, щом фарфароните запърпорят..." Нищо, ще го почувства, и то как; щом дойде на себе си и се върне на земята.

- Къде навън?

- Просто така, ще вървим и ще увидим какво ще изскочи, братлета мои.

И тъй, изсипахме се ний в бездънната зимна ноч, поехме по булевард „Марганита", после свихме по Бутби авеню, където попаднахме точно на каквото търсехме, маленка закачка за начало на вечерта. Беше един старик трепетлика с даскалски вид, очки на носа, зинал срещу холодния нощен въздух. Носеше книги под мишница и един лайнян чадър и идеше откъм Общинската библиотека, използвана от все по-малко люди в наши дни. Мръкнеше ли се, такива старовремски буржоа не се срещаха по улиците - едно че не хватеше полиция, пък и смелчаги като нас се навъртаха наоколо, та тоя учен человек единствен гуляеше по авенюто. Приближихме се ние към него съвсем учтиво и аз го заговорих:

- Извините, братко.

Той смотреше малко испугано, като ни видя така четиримата да го заобикаляме, но ние бяхме кротки, вежливи и засмени, та отвърна:

- Да? Какво има? - с много висок даскалски голос, като се опитваше да ни покаже, че не е бъзлив.

Продължих:

- Виждам, че носите книги под мишница, братко. Такова рядко удоволствие е в тия времена да попаднеш на някого, който още читае.

- О? - рече той съвсем разтреперан. - Така ли? Разбирам. - И все местеше поглед от един на друг от четирима ни, като се усети, че се намира в центъра на засмян и вежлив квадрат.

- Така е - казах. - Много би ми било интересно, братко, ако любезно ми позволите да видя какви книги носите под мищница. От всичко на тоя свят най обичам хорошата чиста книга.

- Чиста ли? - мрънка той. - Чиста, да.

Тогава Пит грабна ония три книги от него и набързо ни ги раздаде. Но нали бяха само три, каждий получи по една да разсмотря с изключение на Дим. Моята беше „Основи на кристалографията" и като я отворих, рекох: „Отлично! Първокласна работа!", продължавайки да разлиствам страниците. После възкликнах с потрес в голоса:

- Ау, какво има тук? Каква е таз грязна дума? Покраснявам само като я гледам. Разочаровате ме, братко, истина ви казвам.

- Ама... - започна той, - ама...

- Виж ти - обади се Георгий, - ето на това му викам аз истинска грязнотия. Тука има една дума, дето започва с „п" и още една с „х". - Неговата книга беше озаглавена „Чудото на снежинките".

- Охо! - извика Смотания Дим, като надничаше над рамото на Пит и, както винаги, прекали: - Тук пише какво й направил той, а има и снимка и всьо. Че вие сте били просто един вманиачен стар мръсник!

- Човек на вашата возрост, братко - осъдих го аз и започнах да късам книгата, която держах. Другите ме последваха, а Дим и Пит раздърпаха „Системата на ромбоедъра". Старият даскал взе да кричи:

- Но те не са мои, общинска собственост са! Това е чист произвол и вандализъм. - Или нещо подобное.

И се опита като че да си измъкне книгите от нас, което беше направо трогателно.

- Заслужавате да ви бъде даден хороший урок братко - рекох аз. - Да, да, заслужавате.

Тая книга за кристалите в руките ми беше много здраво подвързана и трудно се късаше на парчета, защото беше от ония времена, когато нещата са се делали трайни, но успях да съдера страниците и щом ги смачквах в ръце, мятах ги като истински снежинки, макар и огромнейши, по кричащия старик. Другите, разумеется, ме последваха, а Дим само танцуваше наоколо като шут, какъвто си беше.

- На ти, на ти едни снежинки, дърт читател на мръсотии и гряз! - говореше Пит.

- Сега ще видиш, ти, гаден старик - казах аз и започнахме да се задяваме с него. Пит му хвана руките, а Георгий му разчекна рота, за да измъкне Дим фалшивите му зуби, горни и долни. Хвърли ги на паважа и аз се заех да ги тъпча с подметките си, както си знам, макар че, за проклетия, бяха сделани от някаква нова, дяволски твърда пластмаса. Дедикът взе да издава едни гъргорещи звуци - хррру, ххххра, ххрро - та Георгий остави губите му да се затворят и само му отлепи един в беззубата челюст с юмрук, целия в пръстени, от което дъртакът застена и бликна кров, братлета, красива работа. После му свалихме връхните дрехи и го оставихме по жилетка и долги долни гащи (много стари: Дим едва не се пръсна от смях), а Пит му тегли един шут в задника и го пуснахме да си върви. Той позалитна, защото толчокът не беше чак толкова силен, взе да вика „Ох, ох, ох...", без да понимае вече къде е и какво всъщност става, а ние му се присмивахме, и докато Дим подскачаше наоколо с лайняния му чадър, го преджобихме, ама той нямаше кой знае какво. Намерихме стари писма, някои чак от 1960-а с „Най-скъпа моя" и други такие чепухи, един ключодържател и стара протекла писалка. Дим заряза танца с чадъра, за да прочете на глас едно от писмата, като да покаже на празната улица, че е грамотен. „Скъпи мой - декламираше той с високия си голос. - Ще мисля за теб, докато те няма и дано не забравяш да се обличаш добре, като излизаш вечер." Но се разкикоти с цяло горло - „Хо, хо, хо" - и посегна уж да се обърше отзад с писмото.

- Хватит - намесих се аз. - Стига толкова, братлета.

В брюките на старичока имаше съвсем малко сухо, не повече от три гроша, и ние решихме да подложим на разпръскване пикливите търкълца, които бяха като просо в сравнение с мангизите вече в кармана ни. Потом стъпкахме чадъра, съдрахме платята му и ги предадохме на вятъра, братлета, с което приключихме с древния даскал. Не че сделахме кой знае колко, знам, но вечерта едва започваше и нямаше защо да бързаме. Ония ножчета в молокото боцкаха вече очен хорошо.

http://sf.bgway.com/autors/h/Anthony_Burgess/Portokal.htm




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - ем съм Батман ем съм Зоро!
02.12.2007 22:42
филмът на Стен Кубрик требе да се гледа, книгите са чиста загуба на време, словото беше само в Началото, после дойдоха Другите работи...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: pafffka
Категория: Изкуство
Прочетен: 634734
Постинги: 167
Коментари: 125
Гласове: 1079
Архив