ПОСВЕЩЕНИЯ

В памет на приятеля

Този стих е за теб ­ не си струва труда и си знам
да не търся под камъка вече ­ от мен, анонимно
затова, че и камъка те ще затрият без срам,
а пък аз съм далече от камъка дълги години
и не слушам изобщо тия техни пискливи игри
на езопов език в това старо отечество наше,
дето опипом ти и по слух своя полюс откри
нейде в космоса от зли царчета и умни апаши,
този стих е за теб ­ ти, заченат от прах и сълза
син на Духа Свети и кондукторка ­ дявол чаровен,
похитител на книги, съчинител на одата за
А. С. как пада ничком в нозете на Н. Гончарова,
слововержец, лъжец, фанфарон и побойник науж,
обожател на Енгър, трамвайни звънци, асфоделии,
белозъба змия под жандармския кален ботуш,
изтерзано сърце, спало в толкова чужди постели, ­
полежи си добре, като в шал оренбургски повит
с тая рижа земя, пълна с дим и комини грамадни;
ти с живота живя както с цвете пчелата ­ във флирт ­
и замръзна на Третия Рим сред площада параден.
Няма, мисля, към нищото по-ветровита врата.
Тротоарен човек, и на нея ти би се зарадвал,
но отплава надолу по реката на вечността
в избеляло палто закопчан ­ инак би се разпаднал.
Там напразно в устата ти рови за драхма Харон
и напразно тръби някой горе с тръбата протяжно.
Приеми този мой анонимно прощален поклон
от брега ­ неизвестно какъв. Но за теб не е важно.

* * *

На М. Б.

Прегърнал тия нежни рамена,
видях зад тях подредбата позната,
стената, цяла в бяла светлина,
и масичката, със стената слята.
Бе лампата под ниския таван
за мебелите вехти твърде ярка;
с протрита кожа древният диван ­
кафяв преди, лъщеше с жълти шарки.
Покривка проста, восъчен паркет,
пейзажче прашно, печка окадена;
и само посивелият бюфет
изглеждаше ми вещ одушевена.
Но пеперудка трепна в полет вял
и подир нея взорът ми се спусна.
И ако призрак тука е живял,
той е напуснал тоя дом. Напуснал.

* * *

На F. W.

На Прачечния мост, където с теб
подобно на стрелките в циферблата
в дванайсет се прегръщахме, преди
да се простим ­ и не за дни, навеки, ­
та тук на Прачечния мост сега,
без плувката дори да забелязва,
един рибар се пули нарцистично
в плисираното свое отражение.

Ту млад, ту стар реката го оглежда,
ту юношеските черти му връща,
ту бръчки по челото му пробягват.
Той мястото ни е заел. И с право.

Отскоро всичко, дето е самотно,
символизира вече друго време
и то пространството си търси.

Нека

се вглежда във водите ни спокойно
и нека сам си се любува. Нему
принадлежи реката ­ като къща,
в която огледалото са внесли,
но не живее никой.

* * *

На село Бог не в дупки и ъгли
живее, както смятат хитреците.
Той освещава чашите, стрехите
и честно с всеки хляба си дели.
Тук той е в изобилие. Вари
в гърнето старо лещата с кромидец,
сънливо вместо огъня гори,
намига ми ­ като на очевидец.
Огради вдига и сватосва сам
девойките за горския; насъсква
оса срещу ловеца, който там
нацелва цев в отлитащите гъски.
Възможността да вникнеш в тоя свят,
заслушан тихо в есенните листи,
е май единствената благодат,
достъпна в селото за атеиста.

Превод Иван Есенски

ПИСАТЕЛЯТ В ЗАТВОРА

Есе

Затворът фактически е недостиг на пространство, компенсиран от излишък на време; затворникът осъзнава и едното, и другото. Съвсем естествено е, че именно това съотношение, повтарящо положението на човека във вселената, прави затвора всеобхватна метафора на християнската метафизика, а заедно с това на практика ­ и акушерка на литературата. Що се отнася aо литературата, в известен смисъл това е разбираемо, доколкото литературата на първо място е превод на метафизичните истини на който и да било съществуващ език.

Такъв превод, разбира се, може да се осъществи и без да си лежал в затвора, и може би дори с по-голяма точност. От апостол Павел, та и до днес обаче християнската традиция с невероятна настойчивост разчита на затвора като на средство, способно да доближи откровението. Днес културите и литературите, основани на различни от християнството вярвания и принципи (ако тази дума изобщо е уместна), правят всичко възможно, за да настигнат великата си по-голяма сестра ­ в китайския случай по-малка ­ несъмнено с надеждата по този начин да се сдобият със свои Вийоновци и Достоевски.

През ХХ век писателите лежат в затвора почти повсеместно. Едва ли можете да назовете език, да не говорим за страна (освен Норвегия може би?), чиито писатели изобщо да не са засегнати от тази тенденция. В дадени езици и страни нещата, естествено, са по-добри, в други ­ по-лоши. Русия очевидно надминава всички. От друга страна обаче, СССР беше доста населена империя. След кончината му центърът на тежестта на посочения проблем се измести от Европа към далекоизточните и южните простори на Азия, в Африка и към южните тихоокеански архипелази. Което също не ни радва много, понеже тези пространства също са много населени. Географията очевидно жадува да се изравни с историята по непридирчивостта си.

Или може би историята взима пример от географията. В повечето случаи писателят попада зад решетките, понеже е взел страна в даден политически спор, което, естествено, е исторически момент. (Липсата на такива спорове без съмнение е основна характеристика на географията.) Писателят може дори да се утешава с такова обяснение на неприятното си положение, което напоследък се превръща в нещо като благородна традиция.

С това обяснение обаче той няма да издържи дълго в килията ­ то е прекалено общо и няма да я направи по-удобна. Без значение е кои исторически камбани бие затворът: те винаги ви събуждат ­ обикновено в шест сутринта, ­ за да се озовете в неприятната реалност на собствената си присъда.

Не затворът ви кара да забравите абстрактните си представи. Напротив, той ги окастря до възможно най-стегнати формулировки. В действителност затворът е превод на вашата метафизика, етика, чувството ви за история и така нататък на сухия език на всекидневното ви поведение. Най-ефективното място за това, естествено, е единичната килия, която свежда цялата човешка вселена до една бетонна клетка, непрекъснато осветена от шейсетватова крушка, под която крачите и се мъчите да опазите остатъците от душевното си здраве. След месец-два Слънчевата система е изцяло компрометирана, за разлика, да се надяваме, от вашите приятели и близки ­ и ако сте поет, можете да съчините десетина сносни стихотворения и да си ги запишете наум. Понеже затворниците много рядко разполагат с писалка и хартия.

Така че в затвора най-удобно се живее с рими и стъпки ­ пък и по-лесно се помнят, особено като се имат предвид някои методи на разпит, които често правят тила ви ненадежден. И изобщо на поетите им е по-добре в единичната килия, отколкото на белетристите: зависимостта им от професионални принадлежности е минимална, понеже повтарящото се движение напред-назад под електрическото слънце самт по себе си извиква стиховете в паметта, въпреки всички пречки. И още защото стихотворенията като правило са безсюжетни и за разлика от вашето дело номер еди-кой си се развиват в съответствие с вътрешната логика на езиковата хармония.

Така че писането ­ по-точно съчиняването наум ­ на класически стихове в единичната килия може да се предпише като вид терапия заедно с лицевите опори и обливането със студена вода. В общата килия нещата са малко по-различни и на белетристите там им е по-добре, отколкото на поетите. Прозата, както се знае, е изкуство с дълбоки корени в обществените отношения и белетристът по-бързо намира общия си знаменател с останалите в килията от поета. Като разказвач той е интересен почти по определение и това му помага да завърже връзки с другарите си по нещастие, като ги разпитва за подробностите по случаите им и същевременно ги гощава със собствените си (или със заети) сюжети. Белетристът може да си въобразява, че събира материал за бъдещите си произведения, или така ще мислят останалите, които всъщност са доволни да споделят с него собствените си, много често доизмислени житейски истории.

Основната маса от написаното в затвора очевидно е прозата. Не защото белетристите попадат зад решетките по-често от поетите (на практика очевидно е обратното). Това става най-вече защото монотонният език на затворническата предопределеност противоречи на поривистата природа на стиха. И то не е защото поетичното изкуство отказва да удостои принизената реалност на затворничеството с цветовете на красноречието, макар че може да се каже и така, а просто защото същността на всяко добро стихотворение е кондзензацията, скоростта. В резултат, дори да реши да опише затворническия си опит, поетът обикновено прибягва до прозата. Стихотворение за затвора се ражда по-трудно ­ дори в съвременната руска литература, ­ отколкото роман за него, да не говорим пък за мемоарите. Възможно е поезията да е най-немиметичното от всички изкуства.

А дори и да не е така, предметът на мимезиса є очевидно е извън и над стените на затвора, отрупани с бодлива тел, часови, картечници и т. н. “Цялото изкуство се стреми към състояние на музика” ­ казва Уолтър Патър и поезията, нали става дума за нея, очевидно не желае да се прехласва от човешките страдания, включително страданията на онези, които ги причиняват. Естествено е да си направим извода, че има теми, по-привлекателни от крехкостта на тялото ни или мъките на душата ни. Този извод, направен както от публиката, така и от надзирателите є, поставя поезията, а заедно с нея и всички изкуства, в категорията на опасните занимания. С други думи, представата, че общият човешки потенциал е много по-значим, отколкото може да покаже ­ да не говорим да удовлетвори ­ всеки отделен социален контекст, е неволен добавъчен продукт на изкуството. Някои кръгове не приемат това ново становище и колкото са по-широки, толкова са по-склонни да окастрят автора.

Писателят, разбира се, не е нещо свещено, той не може да е над закона или, нека си го кажем, над беззаконието на обществото си. Затворът и концентрационният лагер са продължение на това общество, а не вражеска територия, въпреки че дори храната там може да ви накара да мислите така. Когато попадне зад решетките, писателят просто продължава да споделя незавидното положение на народа си. И в очите на съгражданите си, и, да се надяваме, в собствените си очи той е неотделим от тях. Всъщност има известна нечестност в опитите писателят да бъде освободен от затвора, който е натъпкан с негови съотечественици, с неговите, така да се каже, читатели и герои. То си е същото като да хвърлиш само един спасителен пояс в претъпкана лодка, която потъва в морето на несправедливостта.

Но да се хвърли този пояс си заслужава, понеже е по-добре да спасиш поне едного вместо никого, и още защото този спасен може да изпрати по-мощен сигнал SOS от всеки друг в тази потъваща лодка. И въпреки че рафтовете на библиотеките ни са наблъскани с книги, които никога няма да прочетем, спасителният пояс трябва да се хвърли на писателя по простата причина, че той може да напише още една книга. Колкото повече книги имаме в библиотеките, толкова по-малко хора хвърляме в затвора. Естествено, като извади един писател ­ и особено поет ­ от затвора, обществото може би ще се лиши от някои метафизични пробиви, но пък повечето му членове с готовност биха се отказали от тях заради баналността на относителната безопасност, без значение по какъв начин са придобити тези метафизични истини. С две думи, времето, отделено за четене на книги, е време, откраднато от действието; а в свят, населен толкова гъсто като нашия, колкото по-малко действаме, толкова по-добре.

Всичко написано в затвора е за страданието и издръжливостта. И като такова предизвиква непреодолим интерес у публиката, която все още блажено възприема затвора като аномалия. Именно с цел тази представа да се запази в бъдещия свят написаното в затвора трябва да се прочете. Защото няма по-голямо изкушение от това затворничеството да се приема като норма. Също както няма и нищо по-просто в затворническия опит да виждаме ­ и дори да извличаме от него ­ полза за душата.

Човекът е склонен да намира висша цел и смисъл в очевидно безсмислената реалност. Склонен е да приема ръката на властта като оръдие ­ макар и тъпо ­ на Провидението. Зад това се крие усещането за вина и за отсрочено възмездие, което прави човека лесна плячка, да не говорим, че на всичкото отгоре той дори се гордее, че е постигнал нови дълбини на смирението. Това е стара история, стара като самата история на гнета, която, трябва да кажем, е стара колкото историята на покорността.

Но онова, което може да бъде възшествие за поклонника, за обществото е хлъзгаво нанадолнище. Бъдещият свят непременно ще е още по-претъпкан от днешния и в него дори аномалията ще се превърне в епидемия. За това пеницилин няма ­ единственото лечение е народното: изцяло индивидуалното, самобитно поведение на потенциалната жертва. Защото писателите, без значение какви са убежденията им или физическите им данни, на първо място са индивидуалисти. Те не се понасят взаимно; дарбите им и стилистичните им похвати са съвсем различни; и чувството им за вина е по-силно, отколкото на обикновените хора, защото те по-добре знаят, че повторението компрометира думите. Казано другояче, писателят сам по себе си е превъзходна метафора на човешкото състояние. Следователно онова, което писателите могат да кажат за затвора, би трябвало да е много интересно за онези, които си въобразяват, че са свободни.

В крайна сметка онова, което казва писателят, може отчасти да разпръсне заобикалящия затвора ореол на тайнственост. В съзнанието на по-голямата част от населението затворът е неизвестна величина и поради това по нещо родствена на смъртта, която е пределът на неизвестността и лишаването от свобода. Пък и във всеки случай единичната килия поначало без много колебания може да се оприличи на ковчег. Алюзиите за задгробния живот в разговорите за затвора са широко разпространени във всички култури ­ ако не са табу, разбира се. Защото от позицията на обикновената човешка реалност затворът наистина е отвъден живот, структуриран също толкова сложно и неумолимо като всяка богословска версия на царството на смъртта и изпълнен най-вече с оттенъци на сивото.

Частичното отнемане на свободата обаче ­ каквото е затворът ­ е по-лошо от абсолютното отнемане, понеже последното ви отнема и способността да регистрирате липсата на свобода. И още защото в затвора не сте във властта на някакви неосезаеми демони, а в ръцете на хора като вас, чиято осезаемост е дори прекалена. Напълно е възможно по-голямата част на образността на задгробния свят в културата ни да идва пряко от затворническия опит.

Във всички случаи написаното в затвора ни показва, че адът е творение на хората, създаден и окомплектован от тях. И в това е перспективата ни да го понесем, понеже хората са жестоки толкова, колкото им плащат, и поради същата причина са немарливи, продажни, мързеливи и т. н. Нито една създадена от човека система не е съвършена и наказателната система не е изключение. Тя е подложена на амортизация и умора, в нея се появяват пукнатини ­ ще ги виждате толкова по-ясно, колкото по-дълга е присъдата ви. С други думи, няма смисъл да смирявате убежденията си отсам стената, защото може да се окажете оттатък. В затвора всъщност може да се оцелее. Макар надеждата да е точно онова, което най-малко ви трябва в него: много по-полезна е дори само една бучка захар.

1996

Превод Иван Тотоманов