Ах, тялото ти

Ах, тялото ти виждам през мастило,
което и насън ни цапа като пот
със кисел мирис на животно.
Желая да те стигна,
но пръстите ми все се плъзгат,
не мога да те видя,
не мога да те чуя,
кажи ми, повтори ми,
че двамата еднакво ни обгръща
въртопът, който ме поглъща.
Щом те повикам,
като рана изобилно
извира между нас мастило.
Дали ме разпознаваш,
дали все още чакаш,
да се завърна ли при теб,
приемаш ли ме пак
от моравата тиня?
Ще дойдеш ли отново
през морета - екнещи пустини,
разплакан, превъзмогнал дълги друми - 
да те целуна
със посинели устни, целите във думи?


***

Богове

Боговете са заспали.
Не мислят за нищо.
А утре ще се съберат.
Препълнени от страсти,
ще решат съдбата на простосмъртните
за другия ден.
Ще ме накажат да пиша стихове
или да се влюбя.
Накрая ще се оттеглят в своите непристъпни дворци
и ще се смеят иронично.


***

ОТ ВОДАТА ИЗЛИЗАХА БЕЛИ ТЕЛА НА ТОПОЛИ

От водата излизаха бели тела на тополи
с очертания нежни, сънливи,
на красиви младежи и млади жени,
трогателна прилика, влажните кичури
нямаха смелост да скрият страстта,
водата безкрай се простираше, кръгла,
луната изливаше по нейното бляскаво фолио
олио.
Пристъпвахме боси и светли,
своите пръсти 
усещах заспали в ръката ти,
при толкова много любов по водата
нямаше как да потънем,
беше толкова тихо, че времето
нямаше смелост да издума секунда дори,
небето, и то, не изричаше облак,
водата не промърморваше нито вълна,
само краката ни боси по своя загадъчен друм
тъпчеха лунни сияния
и леко издаваха шум...

***

МАМА

Мама - моят първи гроб,
гореща тъмнина,
напусната със толкова глупашко нетърпение,
докато всяка буца
от тази вряща пръст
се противеше на безсмисленото мое тръгване.
Ще ми простиш ли, че възкръснах -
прибързано възкръсване, което ме откъсваше
от теб, за да ме приближи,
от светлина към светлина, до друга смърт?
Все по-студено става вече,
чужбина сякаш ме пронизва,
нагоре се изкачвам, но се губи обратният ми път.
До теб е толкова далече,
че могат между нас да се издигнат черкви -
молитвите ни да сближат.

***

БИ ТРЯБВАЛО

Би трябвало стари и мъдри
на белия свят да се раждаме,
да можем само да избираме свойта съдба,
да знаем посоките на кръстопътя начален
и безразсъдни да бъдем само в копнежа напред
                                                        да вървим.
След това, ден след ден, все по-млади да ставаме,
да влезем във творческа възраст и зрели, и силни,
в любовта да се втурнем като буйни младежи,
да станем деца, щом се родят синовете ни.
Те ще бъдат тогава много по-стари от нас,
ще ни учат на първите думи, ще ни люлеят
                                                        приспивно,
ще изчезваме лека-полека, все по-малки ще 
                                                   ставаме  ние,
като зърно от грозде, като грахово зърно,
                                              като зърно от жито...

***

НАЧАЛОТО НА ЗЛОТО ТЪРСЯ

Антидневник

Ако под дневник разбираме записан и коментиран живот ­ всекидневния живот, ­ то дневникът на поета е лишено от смисъл понятие, защото животът на поета е всъщност без значение. Поетът съществува и остава да съществува само в онова, което не е успял да преживее и поради това не е успял да го пресътвори. Защото, както е известно, само онова, което не съществува реално в живота, може да се реализира в изкуството. Споделената любов не ражда стихове ­ доказва го цялата история на поезията.

Бих перифразирала старото твърдение, че дневникът на поета отразява не живота, а по-скоро отсъствието на живота. Лично аз предпочитам да коментирам не това, което се е случило, а онова, което бих искала да се случи. И ако коментирам фактите от живота, те ще бъдат само повод за моите размишления. Всичко, което казвам, лесно може да се опровергае, ако, разбира се, не съществуваше илюстративната поезия, която със своите къси крачета стъпва по следите от обувките на поета. Това наистина е така, но дори и в тази поезия ­ лично аз съвсем не я ценя ­ всичко става въпреки желанието. Тя е като картинка от детска книжка с леко размазани цветове. Казват, че Гьоте не се е самоубил, защото създал своя Вертер. За твореца изкуството има почти лечебно действие. Може би Бог е създал Сатаната, за да не стане самият той дявол, а може би Бог е само идеята за Доброто, родена от Сатаната.

Няма нищо по-нелепо от опитите на литературоведите да свързват автора с неговия живот. Аз не се интересувам от това, а и кому е интересно, че Емили Дикинсън живяла почти незабелязано, че Вийон бил крадец и убиец, че Омир дори не е съществувал. Творецът започва и завършва с това, че твори. Само написаното остава ­ другото, мисля, е без особено значение... Далеч съм от мисълта да развивам теория за откъсването от действителността или да излизам в защита на "двуличието на автора". Мисля, че има значение не това, което правя, а онова, което разбирам.
За писателя всичко е повод ­ за него дори и животът е повод за писане.

Измерения
Помня финала на един от романите на Хърбърт Уелс: след като марсианците, притежаващи непобедима техника, набързо унищожили земните жители, те, могъщите завоеватели, започнали да измират като мухи заради най-обикновени земни микроби и умирали не защото не знаели как да се защитят, а защото не знаели от кого да се защитят. Смърт поради недооценяване на ситуацията. Винаги съм приемала тази история на фантаста Уелс като притча. Постоянно се страхувам от нищожно малкото. И този стрх не е само мой ­ той е на всички хора. Страхът пред нищожното е едно от измеренията на прогреса... Страх, възникнал след подозрението, че нищожното съществува. Първобитният човек е живял в пещера, а ние уплашено дезинфекцираме бравата на вратата! Колко понятия промени прогресът. Героите от античната епоха се бореха с богове, хидри, минотаври, а ние не можем да се справим дори с... мишките и хлебарките...
Отдавна живеем не сред животни и растения, а сред заплашващи спокойствието ни молекули, атоми, клетки... Робърт Кох, открил един бацил, е по-важен за нас от Христофор Колумб, открил цял континент. Мисля, че с по-голямо уважение ще се отнесем към учения, описал вируса на рака, отколкото към този, който направи карта на друга планета.
Впрочем антените на народната интуиция отдавна са проникнали в тези "вътрешни стени". В една румънска балада мухите, накацали по трупа на змея, са по-страшни от дивия звяр. Храбростта на Крали Марко не носи освобождение на хората. Народът се бои не толкова от Бога, колкото от светците.

Ние се плашим от нищожно малкото. Съзнаваме този страх и трябва да го култивираме. Това е едно от нашите най-силни оръжия. Емблема на нашата еволюция. Умът може да бъде огромен, но глупостта винаги е дребна. "Велика глупост" казваме, това е само метафора ­ сума от милиарди малки глупости. Не от гения на злото се боя аз, а от малките глупаци. Не от големия злодей, а от незначителните анонимни носители на порока. И не се страхувам от този страх, не се отказвам от него. Да не забравяме, че хищните зверове са вече на изчезване, докато бацилите са неизтребими.

Превод от румънски: Огнян СТАМБОЛИЕВ

***