Мансардата

Ела да се смилим над по-заможните от нас.
Ела, приятелко, и не забравяй,
лакеи притежават те, богатите, но никога приятели,
а ние имаме приятели, макар и да сме без лакеи.
Ела да се смилим над бракосъчетаните
и над небракосъчетаните.

Пристъпва утринта със ситни стъпки
като Павлова* позлатена,
а аз съм близо до желанието си.
И няма нищо по-добро в живота
от този час на бистра хладина,
часа на нашето пробуждане един до друг.

*Ана Павлова - руска балерина


**преводът е (може би) на Н.Кънчев


----------------


Ortus1

Как трябваше да го направя?
Как трябваше да не го правя,
за да дам дихание на таз душа?
Да дам на тези елементи име и опора?
Тя е прекрасна като слънчев лъч, като флуид.
Тя няма име, нито място.
Какво да правя, за да разделя душата й,
за да й дам и битие, и име?

Навярно си обвързана, оплетена
навярно си обвързана със неродени елементи
и аз принуден съм да любя пориви и сянка.

Аз моля те да влезеш във живота си,
аз моля те да се научиш да ми казваш “АЗ”,
когато те попитам.
Защото ти си цяло, а не част.
Не участ ти си, ти си същество.



На неговото собствено лице в огледалото

О, странен лик, там, в огледалото!
Тълпа развратна, свято войнство,
обзет от скръб глупак,
какво ще отговориш? О, вие, милиарди,
които се напрягате, играете и отминавате,
насмешка, призив, противоположност.
Аз? Аз? Аз?
           А ти?




Imerro2

Душата ти изпълни се
със нежност до насита,
Атис.
О, Атис,
копнея за устата ти.
Копнея за тесните ти плещи,
ти, неуморен, неоткъснат.




Момиче

Дървото се забива във ръцете ми,
по плещите ми сокът се въззема,
дървото се разраства от гръдта ми
и се спуска,
като ръце от мене се протягат клони.
Дърво си ти
и мъх си ти
и теменужки с полъх между тях.

Дете си ти - т а к а високо -
и всичкото това е лудост за света.



Fratres minores3

Докато духът им още над тестисите пърха,
признатите поети тука и във Франция
Продължават да въздишат над утвърдения
естествен факт,
проучен тъй отдавна от Овидий.
Хленчат. Оплакват се в приятен и изискан ритъм,
че потръпването на трите абдоминални нерва
не може да роди желаната нирвана.



Поздрав

О, поколение на върховно самодоволство
и върховна неловкост,
видях рибари да се забавляват вън на слънцето,
видях разгърдените им семейства,
видях усмивките им, пълни с бели зъби,
и чух несръчния им смях -
и аз съм по-щастлив от вас,
и те от мен са по-щастливи;
а в езерото плуват риби
и дори си нямат дреха.




Там

Черната пантера търка се о мен,
над пръстите ми
плуват пламъци като цветчета.

Млечнобели деви
се възправят под свещените дървета
и снежнобелият им леопард
иска да последва нашата пътека.



Кода

О, песни мои,
защо ли гледате така нетърпеливо и с такова
любопитство
хорските лица,
дали пък мъртвите си ще откриете измежду тях?




На заточение
(1907 г.)

Страдам от носталгия по хората, на мен подобни.
О, виждам множеството покрай себе си,
приятелски лица,
но страдам от носталгия по другите, на мен подобни.

“Продадоха онези нашите картини.” Е, добре,
но аз не станах по-богат, макар че ме засяга
този или оня остър ръб,
но по-богат не станах и във пламък
се превърна животът ми, във пламък, който не
достига
отвъд сърцето на собственото ми сърце
или се крие в пепелта за тебе.
“Ти?” О, “Ти” си, който пръв дойде
от племето на моята душа,
защото страдам от носталгия по хората, на мен
подобни,
а обикновените не ме засягат.
И страдам от носталгия
по моите подобни, които знаят и усещат
и имат вкус към красотата и изкуствата.
Тъгувам за подобните на мен по дух,
а освен сенки, нямам други покрай себе си,
когато идват ТЕ, бушуващи от сила, DAEMON,
“Quasi KALOUN”4. Т.С. казва: “Красотата е нещо
повече от порив на душата”,
добре тогава, викай ги, кълбета дим от дъното на
моята душа.

Но точно затова аз страдам от носталгия
по моите подобни
и знам, ще срещна много от рода, от който съм и аз,
с тела забулени, понесли тайната.
“Онези всички, които в странна скръб”
имат насмешливи лица и са любезни с всеки,
приятели, завинаги узнах аз славата
на необвързаните, но вие криете,
тъй както крия аз самият времето
и мигове взривявате през своите прозорци
или моменти на любов, надежда, красота или пък
сила,
тлеещи с полуотворени капаци,
вас ехото на този свят не ви докосва.

О, приятели, от толкова морета между нас,
от пурпура и от сапфира на сребърните копия
на слънцето и пръските от кораба
разбити някои ще бъдат.
А други хълмовете ще ги задържат,
онези малки хълмове на изток, които ние
засадихме и поляхме, за да ни затворят там.

И ето, че душата ми запя “Стани!” и ние сме едно.
Да, ти и Ти, и ТИ, и всеки като мене,
за когото топли са ръцете и сърцето ми,
защото ви обичах, както вятърът - дърветата,
който пази цветовете и листата им
и призовава най-различни песнопения от клоните им,
освен отровните змии, които са неми като сенки
и не позволяват птиците да шушнат как
“далеч, далеч, далеч от тук лежи...”



Циганинът

“Est-ce que vous aves vu des autres -
des camarades - aveс des singes ou des ours?”5

Бяхме на върха на пътя, когато той ми каза:
Виждал ли си други някои от мойто племе,
“с маймуна или мечка?”.
Загорял и строен момък,
не като полуотхвърлените
горе, на мокрото шосе покрай Клермон.
Нахлуха дъжд и вятър,
мъглата се сгъстяваше около дърветата
по долината
и имах дълги пътища до себе си,
сивкавия Арл, Бьокер,
а той ми каза: “От мойто племе виждал ли си
други?”.
Виждал съм мнозина като него...
дори от Родос,
идващи от панаира
на Св. Иван,
в кервани, но никога с маймуна или мечка.



Пролет

Сидонска пролет, дошла със свитата си
нимфи и русалки
под неистовите ветрове на Тракия,
тук навсякъде, във тази местност на силвани,
се простират остри върхове
и всеки побег на лозницата
е в дреха нови диаманти.
И дивото желание
пада като черни мълнии.
Сърце смутено, въпреки че всеки клон
пак ще получи онова,
което е загубил миналата есен,
таз, която тук пристъпваше между цикламите,
сега се движи като звънтящ безсилен дух.



Ул. “Пагани”, 8 ноември

Да откриеш изведнъж в очите на прекрасната кокотка
от Нормандия
очите на един много учен асистент от Британския музей.


Естетическо изследване

Невръстни малчугани в дрехи с кръпки,
надарени с необикновена мъдрост,
спряха да играят, когато тя минаваше край тях,
и извикаха от калдъръма:
Guarda! Ahi, ch’e b’a!6

Но три години след това
чух младият Данте, фамилията му не знам,
защото в Сирмионе има двайсет и четири млади
Дантевци
и трийсет и девет все Катуловци:
бе изобилен уловът на риба
и по-възрастните от семействата
подреждаха големи дървени сандъци
за пазара в Бреша,
а той се въртеше покрай тях, бягаше от рибата
и се мотаеше в краката им,
напразно те му викаха да sta fermo!7;
и докато не можеха да го накарат
да нарежда рибата в сандъците,
той разсипа наредената,
мърморейки за свое собствено удовлетворение
същата фраза:
Ch’e b’a!8
И на това аз тихо се учудих.



***



Езра Паунд



Превод от английски Васил Дудеков-Кършев