***

Без да чакам
вълнението да премине в мъртво...
Обичам те!
Без да чакам, знам, че отговорът ще боли.
Без да знам...
Пак си сипвам. 
Обичам те...
С мислите си
търсят те джобовете гранясали
на входовете, пълни с ексхибиционисти,
в градинките, събрали пейките в квартален кръг,
с глас китарен
в тъмнината.
Опарвам ти ухото със дъха си.
Тука съм.
Наблизо съм. 

Обичам ли те?
Вече не.
Обичам катаракта на смога,
обичам житата в картините на Венев,
обичам крайния червен фенер
на влака, стапящ се в далечината.
Обичам сутрешния вестник,
обичам да отпия прав от хладната бутилка,
с цвета пшеничен на косите ти.
Обичам ли те?
Вече не.
Обичам те.



***

Няма вече открития в любовта ни.
Остана само допира
на хладните длани.
Няма вече открития в хитрините,
остана ни светлината дрезгава
на утрините.
Няма вече тока на устните,
да ни тресе като медицински жаби,
остана ни само дъвката,
която прехвърли в устата ми. 

***

СЪЩО СИЛНО...

Сипвам си
Обичам те!
Аман.
Сипвам си
Обичам те!
Аман.
Повтарям си.
Сипвам си
Обичам те.
Гледам те.
Устните ти...
Сипвам си
Устните ти...
Гледам те.
Устните ти...
Сипвам си
Гледам те.
Аман!


***


Имам нужда от една любов,
за да се оглеждам тайно в ресторантите,
търсейки маса във ъгъла.
Имам нужда от полуотворените уста
на една просветена любов.
И малко нещо загубена.
Да я взимам премръзнала,
сред съскащата киша на шосето,
и тя да не ми се сърди,
че не мога да съм точен.
Ще целофанирам целия свят със своята любов,
ще изпиша с трепкащ неон
малкото й име, отразено
в локвата пред блока.


***

Искам да те взема с този черен и опушен влак
и да те откарам с мен
- далеч оттук, в един креват.
Широк,
със грохнала пружина,
с дюшек, изпускащ облак прах.
На таблите олющената ламарина
да пука гръмко в стихналия мрак.
Да се гледаме в очите дълго,
да те завия със чаршафа нов,
и да направиме спокойно, мъдро,
дългоочакваната си любов.
Ще лежиме светли в тъмнината,
отвън провинцията ще шуми,
и по тавана ще се плъзгат леко,
от фаровете светлини.
Ще ме помилваш трогната и нежна,
ще капе в дъното чешмата,
и ще заспя до тебе неусетно,
обгръщайки ти рамената.


***

Когато почина

Когато почина,
жена ми ще разгледа всичките
ми телефонни тефтерчета.
Когато почина,
ще ме търсят още по инерция.
Когато почина,
ще пазят картичките ми от Париж.

Когато почина –
ще  ме забравят.
Това е ужасно.


Когато почина,
жена ми ще разгледа всичките
ми телефонни тефтерчета
(ще разбере, че ме е надценявала.)
Когато почина ще спечеля конкурс...
Когато почина,
ще разпилеят плочите ми,
ще изчезне дъхът на “Житан”,
на тютюна ми “Клан”,
трохите на масата,
и “р”-то на гласните.


***


Когато почина – 2   

Когато почина,
ще умра.
Кой ще измие чашите
в снощното ми ателие?
Когато почина,
кой ще мисли за тебе?
Когато почина,
кой ще набира телефона ти –
и ще мълчи?
Когато почина,
Кой ще пише стихове...
   

Триптих "Поетеси"

1.

Грознички поетеси с очила "Роденщок"
пишат слабички стихчета
и се вслушват в уличния шум.
Грознички поетеси,
искат да са в курса,
четат за Алдо Моро,
плюнчат "Паралели",
викат от стаята:
"Дойде ли топлата вода?"
Дойде. Но другото не идва.
А ще дойде певецът.
Онзи мънкащият.
Дето прилича на книжен тигър.
Грозничка поетеса - ангажирана такава,
гледа във тапета -
от това песен не става.
Майка й наднича:
"Искаш ли кафенце?"
Не иска кафенце, иска албатрос да
разпери криле в малката стая.
Или един лъскав кестен
да тупне в краката й,
иска да е на сватбата в "Дълбок зимник",
където гасят фасове в мазните чинии
и децата се гонят между масите.
Грознички поетеси. Какво да ги правиш,
търкат късогледи очи,
светът е слята тъмнозелена маса,
прорязвана от пленителни катаджии.
Изпружва уморено нозе,
посяга за "Отечество".
Чела го е.

2.

Тази поетеса,
тази малка пияна коза,
дето се въргаля в центъра на хола
в полумрака на утрото.
Дето ми подари горната част на чорапогащника си,
с дълга бримка, (спряна с лак за нокти).
Дето без очила
ми напомняше класната.
Тази поетеса, с треперещите длани,
която познава ИСТИНАТА -
грозна като пакетноповдигащ се блок,
тази поетеса, която вече знае за Маркес,
даже и "100 години самота".
Знам й слабото място, не носи.
Затова снизходително я завеждам до мивката.

3.

Има едни такива. Дето
много ги мразя.
Правят се на поетеси.
А преди не бяха.
Виждал съм ги в кафенето.
Даже си кимаме.
Изведнъж телевизия, лампи, шум,
очилата ядно блещят,
изричат се заклинателни реплики,
водещият е доволен -
и малко смутен,
да не е много "смело".
Не е. Средно е. Няма да се наказваме.
Поетесата пуши с филтър.
Пие й се водка.
Рано е.

***

Цял ден се зареждам с музика
като на летище с терористи.
Хубаво е.
Срещата остава.
Хубаво е.
Шквалът да премине.
Тополите отново да изпънат корди.
Обичам те!
Хубаво е,
майка му стара.

***

Ти си вулгарна.
И празна.
Обичам те!
Изхвърлям пепелника с фасовете ти.
Вулгарна си.
И празна.
Обичам те.
Това е.

***
http://www.con-text.org/forum/index.php?PHPSESSID=fe3c5900b787daa88f232b5fd65f1b92&topic=569.msg31675

без да съм видяла линковете бас ловя, че е доста възрастен...

постнал ги е райнхард. ето това се казва форумска театралност:))

не е съвсем наше поколение

не знам за него повече, отколкото има в линковете,
обаче

не познавам повечето форумци из ония ширини,
но светът е ужасно малък, не мислиш ли:)

интересен! дай още от него ..