из "Човекът вълк"

МРАВКИТЕ

I
Пристигнахме тази сутрин и не бяхме добре посрещ­нати, защото по брега нямаше никой, само купища мър­тъвци или парчета от мъртъвци и изпотрошени танкове и камиони. Почти отвсякъде летяха куршуми, а аз не обичам такъв хаос за удоволствие. Скочихме във во­дата, но се оказа по-дълбоко, отколкото изглеждаше, и взех, че се подхлъзнах на някаква консервена кутия. Куршумът, който профуча, отнесе три-четвърти от фи­зиономията на момчето зад мен, запазих консервената кутия за спомен. Сложих парчетата от неговата физио­номия в каската си и му ги дадох, той тръгна да търси помощ, но, изглежда, сбърка посоката, защото навлезе във водата там, където вече не стигаше дъното, и не ми се вярва да вижда достатъчно добре, за да не се загуби.

Побягнах в правилната посока и пристигнах точно навреме, за да получа ритник в лицето. Понечих да на­ругая типа, но мината го беше надробила на трудно-подвижни парчета, затова махнах с ръка и продължих.

Десет метра по-нататък настигнах други три момче­та, които стреляха иззад един бетонен блок, високо над някакви останки от стена. Бяха плувнали в пот и подгизнали от вода, навярно и аз бях като тях и така ко­леничих и също започнах да стрелям.

Лейтенантът се върна, държеше главата си с две ръ­це и от устата му течеше червено. Не изглеждаше мно­го доволен и побърза да се просне на пясъка - с отво­рена уста и разперени ръце. Навярно порядъчно е из-цапал пясъка. Това беше едно от малкото места, оста­нали чисти.

Оттук нашият  заседнал  кораб  изглеждаше  отпърво съвсем идиотски, а после вече изобщо не приличаше на кораб, защото и двата артилерийски снаряда паднаха отгоре му. Това не ми хареса, там бяха останали още двама приятели, застигнати от куршумите точно когато се надигаха, за да скочат. Потупах по рамото тримата, които стреляха до мен, и им казах: „Хайде елате." Раз­бира се, пуснах ги да минат първи и добре сторих, за­щото и първият, и вторият бяха свалени от други два­ма, които ни обстрелваха от засада и пред мен остана само един: горкият човечец, не му провървя, тъкмо се беше отървал от по-свирепия и другият успя да го убие, преди аз да се заема с него.

Онези двама мръсника зад стената си имаха картеч­ница и купища патрони. Обърнах моята в обратна по­сока и натиснах спусъка, но скоро спрях, защото ушите ми писнаха, а и тя засече. Изглежда, картечниците не са нагласени да стрелят в обратна посока.

Тук бях горе-долу спокоен. От височината на брега имах по-добра видимост. Морето димеше от всички страни и водата изригваше високо. Виждаха се и про­блясващите залпове на тежките броненосци и техните снаряди профучаваха над главите със странен глух звук, подобно цилиндър, свистящ във въздуха.

Пристигна капитанът. Бяхме останали точно единайсет. Той каза, че не сме много, но и така ще се опра­вим. По-късно дойде попълнение. Но засега ни накара да копаем дупки, помислих си, че за да спим, но не - трябваше да влезем в тях и да продължим да стреляме.

За щастие - проясняваше се. Сега от корабите дебаркираха на тълпи, но рибите се шмугваха между краката им, за да си отмъстят за нарушения домашен покой, и повечето хора падаха във водата, изправяха се наново, ругаеха като смахнати. Други не се изпра­вяха, понасяха се по вълните, а капитанът ни каза да обезвредим веднага, заставайки зад танка, картечното гнездо, което беше започнало отново да трещи.

Застанахме зад танка. Аз последен, защото нямам особено доверие в спирачките на тези машинарии. Все пак да вървиш зад танка е по-удобно, защото не се спъ­ваш в оградата от бодлива тел и колчетата падат съв­сем сами. Но не обичах да гледам как мачка труповете с болезнено запомнящ се звук - твърде характерен за момента. След три минути танкът попадна на мина и избухна в пламъци. Двамата войника не успяха да из­лязат, третият успя, но единият му крак остана в тан­ка и не знам дали той забеляза това, преди да умре. Накрая два снаряда попаднаха най-после в картечното гнездо и изпотрошиха и яйцата, и човеците. Тези, ко­ито дебаркираха, бяха измислили някаква хитрост, но тогава една противотанкова батарея започна на свой ред да бълва и най-малко двайсет от тях паднаха във водата. Проснах се по корем. Приведен ги наблюдавах от мястото си как стрелят. Скелетът на горящия танк ме прикриваше малко и аз старателно се прицелвах. Мерачът падна, като се превиваше здравата, навярно съм го ударил твърде ниско, но не можах да го довър­ша, първо трябваше да сваля другите трима. Не ми беше лесно, за щастие шумът от горящия танк ми пре­чеше да чувам как крещят. А и не бях довършил тре­тия. Иначе наоколо продължаваше да ври и да кипи. Разтърках хубаво очи, за да виждам по-добре, защото потта ми пречеше, и капитанът се върна. Можеше да движи само лявата си ръка. „Ще ми превържете дяс­ната много здраво за тялото?" Кимнах и започнах да го омотавам с бинт, а после той подскочи и с двата крака и падна върху мен, защото откъм гърба го беше улучила граната. Вдърви се мигновено, така навярно става, когато човек умира много уморен, но във всички случаи беше по-удобно, за да го махна от себе си. А пос­ле сигурно съм заспал и когато се събудих, шумът ид­ваше от по-далече и един от онези, с червените кръ­стове на каската, ми наливаше кафе.

II

После потеглихме към сушата, като се опитахме да приложим на практика съветите на инструкторите и онова, което бяхме научили по време на маневрите. Джипът на Майк се върна скоро. Шофираше Фред, а Майк беше на две парчета - бяха срещнали тел. На другите таратайки в момента слагат стоманен прът отпред, защото е много топло да се движим с вдигнато предно стъкло. Още бълва от всички страни и ние да­ваме патрул след патрул. Мисля, че напреднахме доста бързо и трудно поддържаме връзка с обоза. Тази сутрин съсипаха най-малко девет танка и се случи нещо странно - базуката на един тип излетя заедно със сна­ряда и той остана закачен отзад за ремъка. Почака да се издигне 40 метра и после парашутира. Мисля, че ще бъдем принудени да поискаме подкрепление, защото току-що дочух нещо като хрясване на градинарски но­жици, навярно са ни отрязали от тила...

III

... Това ми напомня, че и преди шест месеца ни бя­ха отрязали от тила. Изглежда, сега сме в пълно об­кръжение, но вече не е лято. За щастие имаме още как­во да ядем, има и муниции. Трябва да се редуваме и да караулим всеки два часа, започва да ни втръсва. Дру­гите взимат униформите на нашите пленници и се об­личат като нас, а ние трябва да сме все нащрек. На всичко отгоре нямаме вече електричество и снарядите валят върху главите ни от всички страни наведнъж. За­сега се опитваме да възстановим връзката с тила; тряб­ва да ни изпратят самолети, цигарите са на привърш­ване. Навън се вдига шум - нещо, изглежда, ще става, нямаш време дори да си свалиш каската.

IV

Явно гласяха нещо. Четири танка стигнаха почти до­тук. Като излязох, видях първия, той веднага спря. Гра­ната бе разкъсала едната му верига, която се разви за миг, със страшно дрънчене на железария, но оръдието на танка не прекрати огъня току-така. Взехме една огнехвъргачка: тъпото на тоя начин е, че трябва да сце­пиш купола на танка, преди да си си послужил с нея, ако ли не, той се разпуква като кестен и вътре типовете се изпичат. Трима трябваше да срежем купола с трион за метал, но други два танка се приближаваха и се на­ложи да хвърлим този във въздуха, без да го режем. Избухна и вторият, а третият направи полукръг, но това бе лъжлив ход, защото той беше пристигнал на заден ход; стана ни малко чудно, като го гледахме как стреля по типовете, които го следваха. Той ни изпрати дванайсет 88 милиметрови снаряда като подарък за рожден ден; трябва да построим отново къщата, ако искаме да се крием зад нея, но по-бързо ще стане, ако заемем дру­га. Накрая се отървахме от третия танк, като заредихме една базука с прах за кихане, а онези вътре така са си блъскали главите в бронята, че извадихме само трупове. Само водачът беше още малко жив, но главата му се бе заклещила в кормилото и той не можеше да я измък­не оттам. Тогава му отрязахме главата, за да не повре­дим танка, на който му нямаше нищо. Зад танка се до­мъкнаха мотоциклетисти с ръчни картечници, с шумо­тевица до бога, но ние успяхме да се справим с тях бла­годарение на една стара вършачка. През това време върху главите ни се сгромолясаха няколко бомби и до­ри един самолет, който нашата ПВО бе свалила току-що случайно, тъй като по принцип стреляше по танко­вете. От ротата загубихме Симон, Мортън, Бък и П. К., остават другите и едната ръка на Слим.

V

Обкръжението продължава. От два дни непрекъснато вали. На покрива са останали половината керемиди, но капките падат точно където трябва и ние не сме съвсем наквасени. Изобщо не знаем колко време още ще про­дължи това. Все така патрулираме в калта, но е доста трудно да гледаш през перископ без тренировка и уморително да стоиш зарит в калта повече от четвърт час. Вчера срещнахме някакъв друг патрул. Не знаехме дали са нашите, или онези отсреща, но под калта не рискуваш нищо, като стреляш, защото е невъзможно да нараниш някого, пушките веднага избухват. Какво ли не опитахме, за да се отървем от тази кал. Сипахме бензин отгоре, като гори, земята изсъхва, но после си опичаме краката. Изходът е да дълбаеш до твърда поч­ва, но да патрулираш на твърда почва е още по-трудно, отколкото в калта. В края на краищата ще свикнем криво-ляво. Досадното е, че калта надойде толкова, че започна да прелива. Засега е добре, на границата е, за съжаление след малко ще се покачи до първия етаж, а това никак не е приятно.

VI

Тази сутрин ми се случи нещо гадно. Бях под навеса зад бараката и тъкмо кроях номер на двамата, които в момента виждах много добре през бинокъла как се опит­ват да ни засекат. Имах малък 81-милиметров миномет, който сложих в една детска количка, а Джони трябва­ше да се маскира на селянка и да тръгне с нея, но, пър­во, минометът падна върху крака ми, това ми се случва непрекъснато, а после гръмна и аз се проснах, като си хванах крака. Улучи втория етаж и там избухна една от онези машинарии с крилца, точно в пианото на капи­тана, който в момента свиреше Жада. Това предизвика адски шум, пианото е унищожено, но най-неприятното е, че на капитана му нямаше нищо, във всеки случай - нищо достатъчно, за да му попречи да бие здравата. За щастие веднага след това в стаята долетя един 88-милиметров. Капитанът не се сети, че са ни засекли по ди­ма от първия взрив и ми благодари, казвайки, че съм му спасил живота, като съм го повалил; мен това вече хич не ме интересуваше както поради двата ми счупени зъба, така и защото всичките му бутилки бяха точно под пианото.

Обръчът около нас се затяга. Непрекъснато ни бом­бардират. За щастие времето започва да се оправя, ва­ли само девет от дванайсет часа. След месец можем да разчитаме на самолетно подкрепление. Остават ни при­паси за три дни.

VII

Самолетите вече ни хвърлят разни неща с парашут. Разочаровах се, като отворих първото, вътре имаше един куп лекарства. Размених ги с доктора за два шо­колада с лешници, от хубавите, не от оная порционна гадост, и половин барутница коняк, но той си го взе об­ратно, като превърза премазания ми крак. Трябваше да му върна коняка, иначе сега щях да имам само един крак. Горе отново започва да бръмчи, малко се проясни и те напращат още парашути, но този път май са вой­ници.

VIII

Наистина бяха войници. Сред тях има двама весе­ляци. Изглежда, преминали са целия този път, за да си прилагат хватки по джудо, да се бият с юмруци, да се търкалят под всички седалки. Скочиха едновременно и започваха да си играят, като прерязваха с нож въже­тата на парашутите си. За щастие вятърът ги раздели, тогава те бяха принудени да продължат с изстрели. Рядко съм виждал толкова добри стрелци. Сега ги по­гребваме, защото паднаха от малко по-високо.

IХ

Обкръжени сме. Нашите танкове се върнаха, а дру­гите не издържаха на удара. Аз не можах да се бия сериозно заради крака си, но окуражавах момчетата. Беше страшно вълнуващо. От прозореца виждах много добре, пристигналите вчера парашутисти се биеха като бесни. Имам си шал от коприна за парашут, жълто и зелено върху кафяво, и много отива на цвета на бра­дата ми, но утре ще се обръсна заради отпуска по бо­лест. Бях толкова възбуден, че хвърлих една тухла по главата на Джони, който току-що стреля и не улучи - и сега имам още два зъба по-малко. Тази война не си струва зъбите.

Х

Навикът притъпява впечатленията. Казах това на Югет - пък имат едни имена, - когато танцувах с нея в Червенокръсткия пункт, а тя ми отвърна: „Вие сте герой", но аз нямах време да намеря тънък отговор, за­щото Мак ме тупна по рамото и трябваше да му я от­стъпя. Другите говореха тихо, а оркестърът свиреше прекалено бързо. Кракът ми още ме мъчи по малко, но след петнайсет дни всичко ще свърши, потегляме от­ново. Свалих едно момиче от нашите, но униформеният шаяк е много дебел, това също притъпява впечатлени­ята. Тук има много момичета, те разбират все пак как­во им казваш и това ме кара да се червя, но няма кой знае какво да правиш с тях. Излязох, веднага намерих много други, не от същия род, по-разбиращи, но са най-малко 500 франка, нали съм ранен. Странно, тези имат немски акцент.

След това загубих Мак и пих много коняк. Тази сут­рин ужасно ме боли главата там, където военният по­лицай ме удари. Нямах вече пари, защото най-после си купих френски цигари от един английски офицер, из­лезе ми през носа. Току-що ги хвърлих, отвратителни са, прав е бил, че се е отървал от тях.

XI

Когато излизаш от магазините на Червения кръст с кашон за цигарите, сапуна, сладкишите и вестниците, по улиците те дебнат на всяка крачка и не разбирам защо, тъй като те със сигурност продават своя коняк доста скъпо, за да могат да си купят, а и жените им съвсем не са без пари. Кракът ми почти оздравя. Не смятам да оставам още дълго тук. Продадох цигарите, за да мога да изляза малко и после допрях до Мак, но той не дава лесно. Започвам да затъпявам. Тази вечер ще ходя па кино с Жаклин, срещнах я снощи в клуба, по не мисля, че е интелигентна, защото всеки път маха ръката ми и изобщо не се помръдва, когато танцува. Изтръпвам от тукашните войници, прекалено са разпасани, няма двама с еднакви униформи. Всъщност не ми остава друго, освен да чакам вечерта.

XII

Пак сме там. Въпреки всичко, в града тъпеехме по-малко. Напредваме много бавно. Всеки път, когато ар­тилерийската подготовка свърши, изпращаме патрул и всеки път единият войник от патрула се връща, ударен от снайперист. И отново артилерийска подготовка и са­молети, които разрушават всичко, но две минути след това снайперистите започват пак да стрелят. Ето сега самолетите се връщат, преброих седемдесет и два. Това не са много големи самолети, но селото е малко. Оттук се вижда как бомбите падат спираловидно, с леко приглушен шум, и вдигат красиви колони от прах. Ще тръг­нат отново в атака, но първо трябва да изпратим патрул. Ама че късмет, мой ред е. Трябва да вървиш поч­ти километър и половина пеша, а аз не обичам да ходя толкова, но в тази война никой за нищо не те пита. Скупчваме се зад разрушените зидове на първите къщи, а мисля, че от единия до другия край на селото не е останала нито една цяла. Изглежда, не са останали и много обитатели, а и тези, които срещаме, правят стран­ни физиономии, ако са си ги запазили, но те би трябва­ло да разберат, че не можем да жертвуваме нашите хо­ра, за да спасяваме тях и къщите им; три четвърти от времето това са много стари къщи, нищо не струват. А това е и единственият начин за тях да се отърват от другите. Впрочем те по принцип го разбират, въпреки че не всички мислят, че това е начинът. В края на краи­щата си е тяхна работа и те сигурно държат на своите къщи, но навярно по-малко в състоянието, в което са сега.

Продължавам да патрулирам. Още съм последен, по-благоразумно е, а първият току-що падна в една дупка от бомба, пълна с вода. Излиза оттам с каска, пълна с пиявици. Беше понесъл и една голяма, съвсем слисана риба. На връщане Мак го научи да се прави на тарикат, а той не обича дъвката.

XIII

Току-що получих писмо от Жаклин, сигурно го е дала на някой войник да го пусне в пощата, защото беше в плик от нашите. Тя е наистина странно момиче, но, из­глежда, всички момичета имат необикновени идеи. От­стъпихме малко от вчера, но утре ще атакуваме отново. Все същите села, камък върху камък, да се скапеш. На­мерихме едно съвсем ново радио. Тъкмо го пробват, не зная дали в действителност една лампа може да се за­мени с парче свещ. Мисля, че може: то просвири „Чатануга", танцувах я с Жаклин малко преди да тръгна на­сам. Мисля, че ще й отговоря, ако имам време. Сега свири Спайк Джоунс, обичам и такава музика, и много бих искал всичко да свърши, за да си купя цивилна вратовръзка на сини и жълти райета.

XIV

Тръгваме след малко. Отново сме съвсем близо до фронта и снарядите пак долитат. Вали, не е много студено, джипът е в ред. Ще слезем, за да продължим пеша.

Май че му се вижда краят. Не зная по какво се виж­да, но ми се ще да се измъкна по най-лекия начин. Все още има места, където ни нападат здравата. Не можеш да знаеш какво ще стане.

След петнайсет дни пак ще имам отпуска, писах на Жаклин. да ме чака. Може би сбърках, не трябва да се оставям да хлътна.

XV

Стоя си така върху мината. Тази сутрин тръгнахме да патрулираме и аз вървях последен, както обикнове­но, всички минаха отстрани, но аз я усетих под краката си и се заковах. Те избухват само когато си мръднеш крака. Хвърлих на другите всичко, което имах по джо­бовете, и им казах да си вървят. Съвсем съм сам. Мо­жех да ги чакам да се върнат, но нали им казах да не се връщат, бих могъл и да се хвърля по корем, но колко е ужасно да живееш без крака. Запазих само бележ­ника си и молива. Ще ги хвърля, преди да си сменя крака, а трябва на всяка цена да го направя, защото ми дойде до гуша от войната и защото ме полазват мравки.

http://vian.hit.bg/prose.htm