Изповед

Зов отправяше трийсет години, дори четирийсет,

ехото- не ти сътрудничеше. Изобщо беше ли зов?

Или това беше вътрешен монолог и само мимика

на зова? Такъв с непостоянно лице и тих,

безспорно чувствителен, вътрешно рязък, винаги срещу себе си.

Общително мъртъв. Неизразим. Всичко

Ти е наопъки – не може да проличи по лицето ти.

Истината е една –

може да го изрази само голямото каменно лице

на пейзажа.

За всички. Не отстъпва

от своето изражение.

Няма зад кого да се скриеш, ако то си отиде.

Всички искаме и искаме да се лъжем.

То не. Захарното сърчице в дъжда

непрекъснато устоява.

Всеки иска да бъде още днес на небето и да се сложи

на всичко черта, а зад чертата да стане

истински рай, където да се прегръщаме

с мръсните си ръце.

И с ръце, и скрака, и да си приближим главите: бух.

Аз съм най-невинното ангелче. Да,

и аз съм най-невинното ангелче.

Двамата с тебе сме най-невинните ангели. Бух.

Но ако всичката кръв, за която сме били причина,

ако всичките сълзи, които не сме пресушили,

след като се просмучат,

ще ни отмият небето и после ние къде ще се денем?

Боже, по-добре бъди жесток спрямо нас. Отче

на Закона, почтеният

ад нека бъде повече от примирителното

чистилище. Боже,

вече доста се съжалявахме.

Другите не ни обичаха, ти винаги се смиляваше.

Селската простота на сърцата ни – едничкото,

в което вярвам на този свят, който бих ненавиждал,

ала толкова много не ми се искаше да го обичам.

Ти на крилете ни върза оловна тежест,

небесни ловецо, краката ни вече месят родните пътища

едновременно с мислите. Кал и пръст,

локви и нова кал – ето нашата истина,

нашият ден и нашите плодове.

Божи дар е да знаеш малко.



***

Търсиш я.

Крие се тя зад всичко, което ти не обичаш.

Гола сред тръните, които теб нараняват.

Промъкваш се

да я обсебиш, да я изтръгнеш

От онова, което я заобикаля.

Но тя, Евридика, е свикнала там.

Викаш я,

но със страх, че ако тръгне след теб,

не ти,

а тя ще се огледа.

Влюбен си в нея,

скрита зад онова, което ти не обичаш.

Все обичам да отлагам. Но сърцето не.

Аз уста не съм отворил – дрънка то, не спира.

Глупостта му е изкуство – е, поне

разумът понякога го коригира.

Да обичаш, то е повече, отколкото да знаеш.

Не на разума, на глупостта прощавай всеки път.

Болката почитай. Мачкаш грозде, вино ли желаеш –

Тъй се пука и сърцето. Под лозята ще го погребат.

Подбор и превод: Димитър Стефанов

“Истината с прекрасно дълги крака”

девет словашки поети

изд. Матом, София 2000