из ПАРАГРАФ 22


Това беше любов от пръв поглед.
Щом видя военния свещеник, Йосарян веднага се влюби лудо в него.
Йосарян бе постъпил в болницата поради болки в черния дроб и насмалко да се
окаже, че страда от жълтеница. Докторите бяха озадачени от обстоятелството, че
болестта не е точно жълтеница. Ако излезеше жълтеница, можеха да го лекуват. Ако
не излезеше и му минеше, биха могли да го изпишат. Но почти беше жълтеница и
това ги объркваше през всичкото време.
Всяка сутрин при него идваха трима енергични и сериозни мъже с дейни уста и
бездейни очи, придружени от енергичната и сериозна сестра Дъкет, една от
сестрите в отделението, която не обичаше Йосарян. Те поглеждаха закачения на
леглото лист, на който бе отбелязана температурата му, и припряно го разпитваха
дали чувствува болки. Изглежда, се дразнеха, когато им казваше, че положението
му е все същото.
- И все още не сте ходили по нужда? - питаше полковникът.
Докторите се споглеждаха, когато той поклащаше глава.
- Дайте му още едно хапче.
Сестра Дъкет си записваше да даде на Йосарян още едно хапче и четиримата
минаваха на следващото легло. Никоя от сестрите не обичаше Йосарян. Всъщност
болката в черния дроб беше минала, но Йосарян си мълчеше и докторите не
подозираха нищо. Подозираха само, че ходи по нужда и не казва никому.
В болницата Йосарян имаше всичко, което желаеше. Храната не беше много лоша
и му я носеха в леглото. Имаше и извънредни дажби прясно месо, а през горещите
часове следобед на него и на всички други поднасяха изстуден плодов сок или
изстудено мляко с шоколад. Освен докторите и сестрите никой не го безпокоеше за
нищо. За известно време сутрин трябваше да цензурира писма, но след това беше
свободен да прекарва остатъка от деня си, като се излежава и с чиста съвест не
върши нищо. Добре му беше в болницата и не бе трудно да продължи да си лежи там,
защото постоянно имаше температура сто и един градуса по Фаренхайт!. На него му
бе дори много по-лесно, отколкото на Дънбар, който трябваше постоянно да пада по
очи, за да му носят храната в леглото.
След като реши да дочака края на войната в болницата, Йосарян написа писма
на всичките си познати, в които казваше, че е в болница, но не споменаваше защо.
Един ден му хрумна нещо по-добро. Писа на всичките си познати, че заминава на
много опасна мисия. "Искаха доброволци- Много е опасно, но все някой трябва да
свърши тази работа, ще ти пиша веднага щом се върна." И оттогава не бе писал
никому.
Всички офицери на лечение в отделението трябваше да цензурират писмата на
войниците, които лежаха в своите отделения. Това беше еднообразна работа и
Йосарян се разочарова, когато разбра, че животът на войниците е съвсем малко
по-интересен от живота на офицерите. След първия ден у него вече нямаше никакво
любопитство. За да наруши еднообразието, той измисляше разни игри.
- Долу определенията! - заяви той един ден и всички наречия, и всички
прилагателни изхвърчаха от писмата, които минаха през ръцете му. На следния ден
обяви война на членовете. На още по-следващия ден достигна много по-високо
равнище на творчество - зачеркна всичко освен членовете. Това създаде повече
динамични междусловни напрежения и почти във всички случаи посланието ставаше
по-всеобщо. Скоро започна да гони части от поздравленията и подписите, като
оставяше главния текст непипнат. Веднъж зачеркна всичко освен обръщението "Мила
Мери", а накрая написа: "Копнея неутешимо за теб - Р. О. Шипман, свещеник във
войската на Съединените щати." Р. О. Шипман беше името на свещеника на
авиогрупата.