Да разказваш с тиксо на устата 



– В Хърватия до съвсем скоро се случваше да публикуват книгите ви едва след като са преживели чуждестранния си успех, в България пък, когато по вестници и списания се появи името ви, задължително следва „важната“ информация: тя е полубългарка, майка й е варненка… Какво си мислите за това „присвояване“, нещо обичайно ли е, или може би българският читател търси в книгите ви компенсация за онова, което не се е появило (или поне така си мисли) на родния му език? 

– Истината е, че се опитвах да избегна това информацията за „българската ми майка“ да се превърне в публична новина. Въпреки че „клюки“ от този род съвсем не са важни, когато веднъж станат публична собственост, вече няма накъде. И все пак не бива да сме толкова строги, такива „присвоявания“ са обичайна медийна практика. Хърватският печат например постоянно бълва информация за хърватския произход на този или онзи. Хърватите си присвояват Джон Малкович, защото баба му и дядо му били хървати. Мисля, че наистина най-точното определение на това е „компенсация“. Можем да вземем за пример Полша, където в сравнение с България преводната и критическата рецепция на книгите ми е много по-оживена. Оказва се, че и там книгите ми предизвикват подобен ефект. Предполагам, че полският читател открива в тях много близки и разпознаваеми неща, съдържание, с което би могъл да се идентифицира, но същевременно да го преживее и като нещо ново. Нека не забравяме все пак, че през осемдесетте югославяните възприемаха по съвсем същия начин полските и чешките писатели – като свои. Та Милан Кундера тогава беше „югославски писател“. 

– Според вас коя е най-голямата разлика между хърватския и българския културен модел? 

– За съжаление не следя много отблизо българската културна сцена, за да мога да кажа нещо повече по този въпрос. Що се касае до хърватските писатели, те буквално търчат подир читателите си. Тази нагласа не е нещо ново, по мое време такива писатели бяха Павао Павличич и Горан Трибусон, а за цяла Югославия – Момо Капор. И все пак днес това надбягване е още по-агресивно. Писателят вече „излезе от книгата“ и започна да използва всевъзможни други медии – вестници, телевизия, интернет. В крайна сметка стана така, че писатели, които имат постоянни рубрики по вестниците, имат и най-голям брой читатели, когато книгите им се появят на пазара. И точно такъв тип писатели са днешният хърватски литературен mainstream. 

– В Загреб и Белград прочетоха „Министерство на болката“ като носталгична книга. Вие самата бихте ли определили събирането на спомени от югославското всекидневие като носталгичен акт? 

– Мисля, че става въпрос за интерпретация, за мен лично носталгията не е главна тема на романа ми. Ключови думи като „носталгия“ и „изгнание“ са толкова силни и пренатоварени със смисъл, че читателят едва ли не започва да си мисли, че книгата му е напълно ясна, преди още да я е разгърнал. Разказването в първо лице е доста рисковано, защото резултатът може да бъде двояк: или силно да се привлече читателят, или пък да се отблъсне. Освен това наистина допуска всевъзможни интерпретации, защото не съществува такъв писател-коментатор, който да е в състояние дискретно или директно да насочи читателя си в разбирането му на текста. Ако бих могла да опиша по възможно най-краткия начин книгата си, сигурно бих казала, че това е роман за езика на травмата и за травмата на езика. 

– Сещам се за онази „балканска тирада“ в края на романа. Дали точно тя не е истинското съдържание на найлоновата торба на червени, бели и сини ивици? Дали клетвата не е едно от лицата на инвалидния говор по тези ширини? 

– Романът развива последователно темата за инвалидността на езика, за невъзможността на травматизирания разказвач да разкаже собствената си история, както и за емигрантите, чийто говор е инвалиден, а после и за „варварите“, които си нямат „четмо и писмо“, а оставят диря чрез звук, шум, вик, крясък или псувня и така изписват травмата си във вятъра, в пясъка, във въздуха. Впрочем това чувство за „изкълченост“ на езика съвсем не е свързано само с реалната емиграция. Във всички държави в преход хората се намират в някакво полуемигрантско състояние. В тях твърде много неща се променят, и то със скорост, която трудно може да се понесе. В крайна сметка стана така, че много граждани започнаха да възприемат собствените си държави като „чужди“. Същевременно се промени и смисълът на думите, така че всички в един момент се оказаха в неавтентична ситуация. И в България хората „внимават какво говорят“, за да не би случайно да не бъдат разбрани „както трябва“ в новата ситуация. Сякаш речта вече не протича нормално. Действителността се промени много по-бързо в сравнение със способностите ни за нейното описание. Трябва ни време, за да успеем да я анализираме и чак след това да я изговорим. 

– Може ли да се каже, че писането е носталгия по нещо непреживяно? 

– Може и така да се каже. Мисля, че всеки писател си има свои собствени ценности: естетически, етически, смислови… Моторът, който подтиква към писане, е копнежът по онова единствено, съвършено изречение, по онова единствено, съвършено произведение. 

– В „Музея на безусловната капитулация“ има много черно-бели снимки. Това бягство от семантичното задръстване и помиряването на „времената и идеологиите“ на глобалния битак ли е? 

– Животът е по-мъдър от нас, той всичко помирява, а битакът е просто евтината му метафора. 

Цялото интервю: 
http://www.balkani.dir.bg/index.php?b=issue&bb=23032006142944&bbb=23032006142944_23032006150130

търся си аз любимата ми Дубравка и на какво блогово съкровище попадам... Поздрави, Паф.
ВК

добре, че съм спасила част поне, страницата вече я няма :(

поздрави, .

Ще ми се да цитирам част от интервюто в курсовата си работа.. ама не е зле поне да спомена на кого е дадено, кой е този, който задава въпросите? Някаква идея? Или поне коя медия?

но съм дала линк към страницата на изд. Балкани, където беше публикувано някога онлайн.

Броят е следния: http://www.balkani.eu/index.php?b=news&bb=23032006141336