Горан Петрович е роден през 1961 година в Кралево, Източна Сърбия, където живее и сега. Автор е на книгите “Съвети за по-лек живот” (1989) – кратка проза, “Атлас, описан от небе” – роман, “Островът и околни разкази” – разкази, “Обсадата на църквата “Свети Спас” – роман, “Магазинчето “Сполука” – роман, за който получава НИН-овата награда за най-добър роман на годината и “Ближен” (2003) – разкази.

ЧЕСТО ЖИВЕЕМ В МИНАЛОТО ИЛИ БЪДЕЩЕТО, А САМО ПОНЯКОГА – В НАСТОЯЩЕТО

Като обръщате поглед назад, виждате ли ясно какво е била сръбската и българската книга за вас?

След толкова хилядолетия съществование, след такова преплитане на мотиви, литературата напълно е заслужила задължителния епитет за универсалното изкуство – универсална дисциплина, която между другото най-добре съхранява наследството, особеностите на един народ. В това отношение може би я превъзхожда само изкуството на изкуствата – музиката. Затова ми е много трудно да отделям участието на една или друга национална литература. Това може би би могло да се направи, когато става въпрос за народното творчество, за устното пеене и разказване. А после с развитието на писмеността и печатарството се стига до смесване на влияния, до отзвуци на направления, много от които, за съжаление, поради стечение на тъжни исторически обстоятелствата са били пропуснати от българската и сръбската литература. Но, ако бъда съвсем конкретен, много рядко отделям дадена литература в този многовековен хумус, който от поколения и поколения се отлага и обновява, винаги, отново и отново, осигурявайки растежа. Хумус, в който след известно време вече не е важно кой листец е паднал и от кое дърво.

Кои са книгите, които са ви дали най-много, и кои са тези, от които вие сте взели повече, отколкото сте предполагали, че е възможно?

Този списък би бил доста дълъг. И, разбира се, непълен, защото сигурно съм забравил много заглавия и съдържания, но те са останали някъде дълбоко в мен и са ме облагородили. Изобщо думата облагородявам е ключова дума, същината на онова, което книгите са ми дали и като читател, и като писател.

Каква е съдбата на изящната словесност сега и каква би могла да бъде в близките и по-далечни години?

Може да се твърди, че литературата е малко остаряла дисциплина. Като някакъв занаят, бижутерския, да речем. Ако се абстрахираме от интересите на издателствата, които изискват бързина, за книгата все още е необходима педантичност и докато се създава, и докато се разделя на части, и докато се пише, и докато се чете. Нуждата от книгата все още съществува и, убеден съм, винаги ще съществува. Формата е по-несъществена, макар да не вярвам някой да изпитва удоволствие да чете книга от екрана на компютъра. Пък и не е толкова важен и броят на населението, към който е адресирана литературата. Той по принцип винаги е бил малък, почти елитарен. От друга страна, тази периферна роля има и своите добри страни – литературата все по-малко съществува като обект или средство за манипулиране, това печално предимство пое например киното.

Културната криза днес има причини, признаци, но и някакъв лек, който по принцип е универсален. Не убягва ли от погледа тъкмо сръбската специфика на този лек?

Трудно би могло да има лекарство за тази болест в Сърбия. Също както и в другите, както шаблонно е прието да се казва, страни в преход. В края на краищата онези, които предлагат лекарства за това тежко заболяване, ми приличат на пътуващите шарлатани от времената на Дивия Запад. Онези, които срещу големи суми продават водичка колкото да освежиш дъха си, твърдейки, че тя може да излекува сърдечни тегоби и пневмония.

Тайните в една книга са много и една от най-загадъчните е майсторството на писателя. Имате ли за себе си съзнателно обяснение за всичко, което сте творили – нали волята творчество е и продукт на инстинкта на художника, на неговата загадъчна и тайнствена същност, която той дешифрира с текстовете си само донякъде пред читателя?

Смятам, че писател се става, когато се намери балансът между дарба и труд. Инстинктът е онова чувство, което ни подсказва колко трябва да се постави на тези две блюда на везните, за да не се стигне до дисбаланс. Освен това, смятам, че в процеса на възникването на едно литературно произведение съдбовно значение има тайната. Разкриването на тази тайна с удоволствие предоставям на специалистите – на литературните теоретици, историци и критици. Литературата следователно в своята същност е двойствена, тя създава и разтваря. И все пак, за да не мистифицирам, защото нямам такова намерение, използвам три метода по време на работа. Първият е онова, което можем да наречем личен опит, т.е. специфичната тежест на личността, която е различна при всеки човек. Вторият е самата книга, литературата. Подготвям се много подробно за писането на своите романи, проучвам, чета, търся подходящата лексика, опитвам се да възстановя епохата, за която говоря, при което не е задължително всичко това да влезе в конкретния ръкопис, но аз трябва да постигна известна увереност, след като очаквам да ми повярва и читателят. И най-накрая, ако първото е недостатъчно, а второто заплашва да се превърне в доминиращо, когато съществува заплахата да пиша книги, които се раждат от други книги, намирам хората, които имат опит, какъвто аз нямам, и чрез разговор се опитвам да стигна до поетиката, която те крият в себе си, независимо дали са психиатри, дърводелци, пътници, които са почувствали някой край на света, който аз не съм видял… Защото всеки от тях наистина има своята поетика, само трябва да го накараш да я изрази, все едно дали този някой ми говори за особено психическо състояние, дали ми говори с любов за своя инструмент или ми говори за това какви чувства могат да се изживеят край някакво далечно море. Накратко казано, когато тегля координатите на един ръкопис, при което вертикалите са онова, за което искам да пиша, а хоризонталите са начинът, по който искам да пиша, сякаш се превръщам в някакъв вид цедка, гъсто премрежено сито, в което всичко, което преживявам, прочитам, чувам, се процежда – нещо остава, а нещо изчезва. Литературата е винаги нова, неповторима кристализация, възникнала от едно и също за всички насищане. Много голямо внимание посвещавам и на музиката, която слушам, докато пиша. Опитвам се тя да бъде подобна на онова, което възнамерявам да предам. Защото всяка книга е своеобразно резониращо тяло и трябва да се настроят различните елементи, за да може читателят да почувства вибрациите, особеността на тоновете.

Кое през годините ви е давало най-голямо упование и надежда?

Семейството и самото писане. Чисто и просто аз съм човек, който е доволен, когато пише. Литературният успех може и да ме радва, но истинското щастие е, когато творя. Точно така: семейството е вярата, литературата е надеждата.

Как си представяте Сърбия в края на следващия XXI век? Какво е за вас Времето?

Понякога ми се струва, че повечето хора просто очакват от писателите и от литературата най-различни отговори. Аз обаче разбирам по съвсем друг начин и писателя, и литературата. Ако те трябва да си поставят някаква задача, то това е да повдигат най-различни въпроси. Значи колкото се може по-малко удивителни знаци, колкото се може повече въпросителни знаци. Боя се от литература, в която преобладават удивителните. Изпитвам неудобство от книги, след прочитането на които не си задавам въпроси. Съмнявам се в писатели, които имат решение на всеки възможен проблем. 
Затова бих предпочел да избягна отговора на този въпрос, като подчертая, че всеки в Сърбия би трябвало да се запита как си представя бъдещето на своята страна. От това ще зависят нещата в Сърбия, в България, в Америка, а не от някаква метафора или хипербола на някой писател от една или друга страна. А времето, сега вече мога да кажа, е един от обсебващите мотиви в моята проза. Защото ми се струва, че ние – имам предвид сърбите, но и народите, които живеят на Балканите – по особен начин преживяваме времето, като най-често, през определени периоди, живеем или преживяваме своето минало или бъдеще, а рядко, само понякога, своето настояще. Толкова рядко, че понякога ми се струва, че съществуваме единствено в повече или по-малко славното минало или в повече или по-малко обетованото бъдеще.

Изминалите сто години – с какво най-много тежат (като създадени ценности) и ни тежат (като тегоба)?

Изминалият век предизвиква у мен преди всичко гадене, защото развихме най-вече технологията на воюването и убиването. В сравнение с него Средновековието е като наивния свят на Уолт Дисни. Най-коварни методи, най-добра техника, най-малко чувства, заличаване на различията и същевременно още по-голямото им задълбочаване. И точно обратното, ценностите, най-често съдържащи се в онова обикновено, неизменно през вековете чувство на любов, любов към ближния, към призванието, към изкуството, ни най-малко не се усъвършенстваха. Затова има много ценности, но са някак разпилени и винаги някак си лични.

Оптимист или песимист сте за съдбата на Балканите и човечеството и защо?

Песимист съм. Защото твърде много се отдалечихме. Най-парадоксалното е, че се отдалечихме във време, което се гордее с развитието на комуникациите. Както обичам да казвам, скъсахме пъпната връв, а пъпната връв е думата, словото, ако щете словото Божие, онова, което ни е свързвало със сътворението, с началото.

С коя своя особеност можете да се пошегувате публично и често ли го правите?

Със своята сериозност. Мисля, че тя вече се прояви в предишния отговор. За съжаление рядко имам възможност да го сторя публично, между другото и защото подобни въпроси са рядкост.

Между една торба злато и една вечна книга какво бихте избрали, ако трябва да избирате днес? А преди тридесет години?

Смятам, че преди трийсет години бих избрал да мога да играя по-добре футбол или да свиря на китара. Сега, не бих искал да прозвуча като демагог, но предполагам, че бих посегнал към книгата. Между другото и защото наистина не очаквам, че някога ще имам възможност да посегна към торба със злато. Ще ми позволите да цитирам един от героите на моите книги: „Златото привлича страха“. Казано метафорично, старата тайна на алхимиците, тайната на превръщането на нисшите метали във висши метали, тайната, която е търсена векове наред, заради която хората са били изгаряни на клади, отравяли са се от изпаренията в своите лаборатории или сблъсквайки се с неуспеха, са се самоубивали, наистина е решена с изобретяването на печатарството. Това е начинът, единственият начин, при който нисшият метал се превръща във висш. Оловото, онова олово, от което са излети буквите – в златна нишка, в златна духовна струна, която е вплетена в книгата, когато тя е набрана, напечатана. Само трябва да се намери. Макар предчувствието, че съществува, да е напълно достатъчно.

Мислите ли, че в новите времена могат да изкласят нови имена, когато пътят до читателите е труден и неясен? Опитът ви от вашето публично утвърждаване може ли с нещо да бъде полезен днес? Как и колко лесно ви признаха?

Естествено. Всяко време има своя сезон за сеитба, зреене и жътва. И винаги се казва, че миналогодишната реколта е била по-добра. Това се казва, докато животът зависи от миналогодишната реколта. Въпреки че моето утвърждаване в литературата може би не е типично. Аз имах късмет винаги да попадам на добронамерени хора: на първи читатели, редактори, издатели, на подкрепата на семейството… И после имах щастието да открия мярката на своята дарба.. Най-сетне имах щастието да осъзная, че тази дарба е безполезна, ако не я поддържам с труд. Дали е лесно или трудно, преценете сами. Едно е сигурно, това – нека го наречем утвърждаване – го разбирам като паспарту. Понякога то е разкошно, понякога стеснено, но е само паспарту, рамка, а това ще рече нещо променливо, днес е така, утре иначе, зависи от вкуса, докато същността е неизменна и нея никой не може да я направи по-добра или по-лоша, отколкото е в действителност. Затова към всичко трябва да се добави търпението. Защото както един разказ или роман трябва да се създават с много търпение, така търпеливо трябва да се търси и пътят към читателите. От преките пътища невинаги има голяма полза. Или ще счупите крак. Или съвест.

Бихте ли посочил вашата лична антология или колекция от имена, майстори на прозата, които цените най-вече – от сръбската и световната, включително балканската литература?

Казах ви, трудно е да започнеш, като знаеш, че не можеш да завършиш. Но нека се опитам. Това е голямата сръбска петорка – Църнянски, Андрич, Пекич, Киш и Павич. След това много писатели от Латинска Америка – Борхес, Фуентес, Кортасар, Льоса… Разбира се, Рушди. Един американец – Карвър. И винаги към всичко това бих добавил един вид книги, които, строго погледнато, не принадлежат към литературата. Речниците. Винаги се връщам към речниците. Защото в тях се съдържат много най-кратки романи, разкази, поеми… Просто трябва да умееш да ги откриеш.

Има ли спасение от монологичността и мазохизма на балканците? И какво е то?

Монологичността много често е сведена до орис, до съдба. А съдбата е само оправдание за бездействието. Така както мазохизмът е оправдание за наказанието, което следва след това бездействие. Спасението, изглежда, е в това колкото се може по-рядко да си търсим оправдания.

Без кои автори – сръбски, балкански и световни, не би била възможна една бъдеща антология на шовинизма?

Шовинистичната литература не ме интересува. Когато я открия, захвърлям я, без да се старая дори да запомня името на автора. Тя най-често е пряк път за утвърждаване на местно равнище. Път, на който се чупи съвестта. При това счупването най-често не е явно, не е видимо, но затова пък е по-болезнено. И все пак, за да не се разберем погрешно, в онази интернационална литература съвсем ясно откроявам думата национално, тя е част, съставка от първата сложна дума. Бих казал, че писателите, които преди малко изредих, принадлежат към кръга на интернационалната литература, а това ще рече, че са съумели да представят особеностите и да се определят по своята национална същност и в това единично да разположат общото.

Какви народопсихологични и литературни комплекси откривате в сърбите и в съседните им балкански народи? Доколко това е резултат от факта, че балканците са пропуснали Реформацията, Просвещението, Великите географски открития?… Докога ще продължаваме да живеем като че ли светът сме само ние и никой друг не съществува освен нас?…

Именно комплекса на липсващите епохи. Епохите, които са ни прескочили поради много историческо-географски причини и които ние непрекъснато се опитваме да достигнем или криво-ляво да наваксаме. Оттук нашето съзнание твърде често е размътено до крайност и преувеличаваме собственото, скромното, изглежда от завист. А после, мине, не мине време, напълно го унищожаваме, смятаме го за безполезно от комплекс за малоценност. Докога ще бъде така, не е възможно да се отговори. Това, разбира се, зависи от нас, т.е. от желанието и възможността да се установи ценностна система. Впрочем зависи и от „света“, от това докога този „свят“ ще гледа на нас като на екзотика.

Как оценявате ролята на частното издателство „Балкани“ за балканското литературно и културно сътрудничество в конкретния случай по повод „Балканска библиотека“? У нас такава поредица с автори от всички балкански литератури без изключение не е издавана никога. Колко омраза, предразсъдъци, идеологически табута и колко загубено време...

Ами, наистина като проект, който заслужава внимание. Като опит за разрушаване на предразсъдъците. Като опит за разрушаване на табутата. В края на краищата, като опит за едно съвместно действие това пространство да не бъде повече възприемано като етнология, където има само интересни народни носии и обичаи, подправени с няколко екзотични ястия и с войни между две хранения. 





 http://www.balkani.dir.bg/index.php?b=authors&bb=23042004125231