ПОЕЗИЯ НА ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО
(Готфрид Бен)

Бисерка Рачева

Тези стихотворения са непоносими! Какво разюздано въображение, каква отблъскваща страст към всичко грозно и отвратително. Никаква култивираност на вкуса! Така пише през 1912 г."Аугсбургер абендцайтунг" по повод публикуването на една забележителна стихосбирка. Тя е разпространена в скромен тираж от 500 екземпляра, носи заглавието "Морга" и преди да се появи на бял свят, никой в Германия не е дори чувал името на автора: Готфрид Бен. Дотогава той е просто д-р Бен, безизвестен лекар в една берлинска клиника по патологична анатомия. Стихосбирката става най-предизвикателното и разтърсващо поетическо събитие на десетилетието, а името Готфрид Бен скоро се нарежда сред водещите в новата германска поезия.

Днес, почти век след онази първа реакция към поета, той се смята за безспорен класик на модерната литература, редом с Томас Ман и Бертолт Брехт. И все пак някогашният рецензент на "Аугсбургер абендцайтунг" има известно право: първата стихосбирка руши каноните на вкуса и действа като взрив в литературата на своето време. Тя няма общо с познатата дотогава поезия - не гали слуха с благозвучни рими и строен ритъм, не облаготворява, а внася дисхармония и не възпява цветята, любовта и птиците, а с хладна безпощадност рисува сцени на разтление, болест и смърт. С тази стихосбирка в германската литература нахлува една нова естетика и нейната парола е: Предизвикателство! Стиховете са едно предизвикателство, такава е тяхната същност - не да разказват и да се харесват, а да глождят съзнанието, да го напрягат и разтърсват.

Готфрид Бен обобщава с тези думи духа на десетилетието между 1910 и 1920 година. Това е десетилетието на експресионизма в германското изкуство - времето, когато заедно с Бен в литературата, живописта и публицистиката навлиза едно ново поколение. Родено в преходната епоха между две столетия, то носи двойственото усещане за край и начало, гибел и обнова. Неговият манифест са радикалният бунт и радикалната промяна, а формите, в които се самоизразява, са дръзки, резки, остро контрастни, гротескови.

Експресионизмът възниква като протест срещу индустриализацията и дехуманизацията на предвоенното общество; стреми се, иначе казано, да преобрази света, преобразявайки изкуството. Европейските му съответствия са кубизмът и футуризмът, а негово средище в Германия стават списаният "Щурм", "Акцион", "Ноес патос". В тях освен Готфрид Бен печатат повечето му съмишленици в поезията: Георг Хайм, Теодор Дойблер, Георг Тракл, Елзе Ласкер-Шюлер. Впрочем на Елзе Ласкер-Шюлер Бен посвещава втората си стихосбирка, чиято тема е характерният за експресионизма конфликт между поколенията. Стихосбирката е публикувана през 1913 г. под заглавие Синове. Нови стихотворения. Но какво по-точно е новото в тази поезия? Ето как я оценяват съвременниците й: Бен беше яростен враг на всеки фалш и привидност. За мен стиховете му бяха откровение - те казваха истината, ужасната безпощадна истина.

Новотата на тези стихове се крие, с други думи, в начина, по който си служат със словото. Бен използва традиционния поетически арсенал, превръщайки го в контрафактура на поетическата илюзия. Най-известното му стихотворение, "Малка астра" от цикъла "Морга" например, насочва още със заглавието си към един романтичен мотив и показва дисекцията на труп, между чиито зъби случайно е останала притисната малка, тъмно лилава астра.

Удавен каруцар на масата бе сложен.
Между зъбите му бе мушнал някой
една лилава тъмно-светла астра.
Когато от гръдта
под кожата през гърлото
със дълъг нож
езика и небцето му изрязвах,
ще съм я бутнал,
защото тя се плъзна
във мозъка, оставен отстрани.
И аз я опаковах в гръдния му кош
между талаша,
додето го зашиваха набързо.
Пий до насита в твойта ваза!
Почивай тихо,
малка астро!

(Превод Атанас Далчев)

Словото в поезията на Бен действа като хирургически нож - то раздробява и разлага реалността, за да открие иначе невидимите й язви. Аналитично и дистанциращо е също словото в прочутия новелистичен цикъл Рьоне от 1916 г. Той се смята за най-значимото достижение на експресионистичната проза от това време, отличава се с характерната й безсюжетност и проследява болезнените съновидения на лекаря д-р Волф Рьоне. Тази, както я назовава авторът, монологична рефлексия завършва ранния период от творчеството му. През 20-те години Готфрид Бен почти напълно замлъква. За това време той пише: Как да живея? Не мога. На тридесет и пет съм, тотално изчерпан. Нищо повече не пиша, почти не чета, нито една мисъл не мога да доведа до край.

Кризата е всъщност обща за експресионизма след Първата световна война. Антологията Залезът на човечеството, публикувана през 1919 г., в която е включен и Готфрид Бен, бележи върха и залеза на това авангардно движение. За Бен 20-те години носят същевременно нарастващо обществено признание. През 1928 г. излизат неговите Събрани съчинения, последвани от шумния успех на ораторията "Безкрайното" от Паул Хиндемит по текст на Бен. В тези години стихотворенията му са преведени на много европейски езици, а през 1932 г. той е избран за член на Берлинската академия на изкуствата. По същото време младият му колега Клаус Ман пише: Готфрид Бен е между най-големите художници на словото в днешна Германия и той безспорно принадлежи към най-проницателните и най-оригинални умове на нашата епоха.

Само година след тези думи Готфрид Бен е между малцината германски писатели, които се солидаризират с "новия ред" на националсоциализма. Клаус Ман му отправя гневно открито писмо от името на писателите-емигранти. Бен отговаря остро и полемично. Отрезвяването настъпва скоро след това, когато самият Бен е заклеймен от режима като нежелан представител на т.нар. изродено изкуство и лишен от правото да публикува. Следват години на изолация и вътрешна емиграция. Напуснал лекарската си практика в Берлин, след 1935 г. Бен работи като военно-санитарен лекар в Хановер. Преработва, осмисля, пише. Равносметката на кратковременната му заблуда е безкомпромисна и окончателна, тя гласи: Духът и властта - това са две враждуващи царства. Единствено духът създава живот, само той е плодоносен, само той - спасителен и без него животът е безсмислен и непоносим.

Такава е равносметката на творчеството, създадено от Бен в годините на войната. Поезията и есеистиката му от това време са плодоносно и спасително надмогване на отчаянието и покрусата. Бен търси нови теми и нови форми, изследва травматизиращата ситуация на художника в една тежко болна епоха и непрестанно се връща към акутния проблем за отношението между изкуството и реалността. Стиховете му възприемат обективистичния тон на размисъла и съразмерната, овладяна форма на класическия стих на Гьоте, когото неслучайно особено цени. Едно от най-известните стихотворения от този период е "Никога тъй сам"¹.

Плод на годините, прекарани в самота и изолация, е също цикълът "Статични стихове", на който се гради късната слава на Готфрид Бен. Той е публикуван след войната, през 1948 г., а понятието статика напомня, че макар да се връща към отмерения строй и неоспоримото съвършенство на класическата поезия, Бен остава верен на себе си - на модерния дух, който се съмнява в движението и напредъка, на безверника, който съхранява достойнството на човека в безкомпромисно знание и признаване на човешката повторяемост, несъвършенство и дисонанси.

Не можеш да напишеш нито едно истинско изречение, ако зад него не стоят целият патос и цялото вътрешно страдание на твоята личност. Ако нямаш смелостта да виждаш нещата точно такива, каквито са - безмилостни, безпощадни и все пак не съвсем безнадеждни. Готфрид Бен пише тези думи през 1949 г., достигнал зенита на творческата зрялост и славата. През 1951 г. той получава голямата награда "Георг Бюхнер", през 1954 г. е сред кандидатите за Нобелова литературна награда. Последен акорд на неговата предизвикателна дързост са трите големи стихосбирки: "Фрагменти", "Дестилации" и "Апрелюдия", публикувани малко преди смъртта му през 1956 година. Поезията на Бен, преведена междувременно на много европейски и неевропейски езици, е за жалост сравнително по-рядко срещана в български превод. Можем обаче да добием представа поне за забележителната му проза с един откъс от експресионистичната новела "Мозъци", включена в цикъла "Рьоне":

В клиниката беше прието да изписват безнадеждно болните; изпращаха ги у дома, без да им казват ужасната истина. Това спестяваше поне формалностите по протоколиране на смъртта. Рьоне се изправи до леглото на един такъв болен, огледа го: хирургически шев на раната, отпуснат от лежането по гръб, почти разложена плът; поздрави го с успешния край на лечението и го отпрати. Сега ще се върне вкъщи, помисли Рьоне, ще приеме болките като досадно съпътствие на окончателното оздравяване, ще крои планове за нов живот, ще наставлява сина и ще напътства дъщеря си, ще бъде добропорядъчен съсед, а нощем храчките кръв ще го давят. Ако някой вярва, че може да излъже някого с думи, ще си повярва само в този случай. Ако вярвах, че мога да лъжа с думите, нямаше да съм тук, в тази болница. О, ако можеше само наистина да съм го излъгал, когато му казах: "Бъди щастлив!" Рьоне излезе навън. Беше лято; прозрачно синьо, розите цъфтяхя. Той почувства порива на земята под нозете си, нейните надигащи се сили; но те не развижваха неговата кръв. Ослепителната светлина го уморяваше, той се чувстваше захвърлен сред произвола на едно бездиханно небе.

БЕЛЕЖКИ

1. В предаването, излъчено по Дойче веле, на това място е включен откъс от стихотворението в оригинален архивен запис на Готфрид Бен. [обратно]

© Бисерка Рачева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2006
© Бисерка Рачева. Литературни пространства. Варна: LiterNet, 2007