ДЖЕВАТ ЧАПАН

Баща ми


Щом обърнеше две малки баща ми
казваше хайде да те заведа при дините, сине..
(дини бяха момичетата, които живеят в Гебзе)
майка ми се зачервяваше, зачервяваше
и се сопваше: „ей, малко е още детето“
после отиваше да плаче в кухнята...
баща ми разбираше от дини.


В открито море от един железен кораб

В полите на планината гора –
борове, кедри, величествени чинари...
се наблюдават едни други в огледалото на морето.
Боровете със своята зелена премяна са необщителни,
кедрите са отправили очите си надалеч,
„До смъртта си съм твой“, казва на морето
един горящ в сянката си чинар.


Утро

И последните дъждове почти спряха,
вестителка за лято лястовица
е на стряхата
с усмивката ти – въртележка.


От един друг прозорец

Онези горящи летни дни,
морето е огромно заслепено стъклено око
безутешната черна обич пожълтява бързо:
есен.


Птичи поглед

Тревожеше се и за онези прелетни птици,
в кой месец от годината идват,
през кои ширини преминават
от какво правят гнездата си..
Онези птици с оранжеви, златно жълти и черни пера.
Разказвах ти за тях в зимните вечери,
как прекосяват моретата сини,
самотни острови, на които сам измислях имена.
Ревях като лъвовете в останалите назад гори,
карах слоновете да се разхождат, крокодили да се бият
в кални реки.
Да кажех само се появяваха червени керемиди
върху разхвърляните сайванти на крайбрежно село.
И птиците кацаха на брега на езерото,
легнало между облаците, които носят пролетните дъждове.
Никак не искаше да ти разказвам как си тръгват обратно.
Все да остават, казваше, там на брега на езерото
или под стрехите, където построяват гнездата си.
С идването на зимата вечерите ставаха по- дълги, сгъстяваше се тъмнината.
Ти растеше, растеше тишината
която оставиха помежду ни на тръгване прелетните птици.


Пустош


Щом седна
да ти напиша нещичко
в ума ми нахлуват акробатите
които съм наблюдавал в детството си
изведнъж моливът в ръката ми
се издължава
като равновесен прът
и аз
скоро
далеч от майсторите–акробати
падам на кълбо в празнотата
в погребалната песен, в която сънищата отиват да прекарат лятото,
като слаб палячо.
После
докато в ушите ми кънти
смехът на невидимите мои зрители
се мъча да плувам с плясък
в море от изсъхнали сълзи.



Завръщане

Отварям вратата на стаята
след години
вместо теб
виждам две жени в гръб
с неразличима възраст
едната е подпряла ръце върху парапета на балкона
другата се е облегнала на перваза на вратата
наблюдават как равнината се издължава и тръгва
във вечерната прохлада.
На върха на погледите им
се възкачват виолетови планини
от далечината се чуват звуци
на слизащите стада.
Оставил открехната вратата
се катеря към планината
в сумрака
влачейки до себе си своя уморен кон.


Юли, след години


Горещ летен ден, следобед,
в дъното на светло пурпурна планина,
в една от онези тихи задни градини
дете си играе с пръскалото
под сянката на сливата, прасковата, кайсията.
Нощните птици са още в своите гнезда.
Разговаряме за децата, внуците си надалеч,
едва видели ги, който и прозорец да отворим,
ги губим от поглед.
Кой знае къде са, какво правят сега?
И носталгията, и срещите след нея са за нас.
В щастливо мълчание
пием чай.


превод от турски: Несрин Исмаил