***

Нали е щастие, все пак,
че сме родени всъщност заедно?
В едни години горе-долу, -
по-рано аз, по-късно ти,
но все пак заедно!

Все пак сме заедно родени,
понеже сме се срещнали.
Понеже ни харесваше да бъдем двама -
при тебе аз, при мене ти.
Да няма нищо невъзможно,
фатално и непоправимо,
невероятно...от рода,
например на това
да беше се родил един от нас
след...сто години.

О, Господи! Все пак сме се родили заедно!
Нали така?.. Щом ти си ме целувал!..



***

Когато си отивах сутринта към девет,
до твоята възглавница забравих
зелената си шапка.

Ако си решил да я поглеждаш всеки ден,
понеже повече не съществувам
до твоята възглавница -
колко добре е станало,
че я забравих.
Сложи я да виси на някой стар пирон срещу вратата.
Така ще можеш да я виждаш всяка нощ,
когато се прибираш.
Нека си остане там някъде.
Около твоите много музики.

Ако е паднала, обаче, между стената и кревата
и се учудиш на кого ли беше,
когато я намериш,
върни ми я!
По някого.
Защото е студено.

***

Опитах всички приспивателни,
успокоителни и упоителни,
за да успея да забравя, скъпи,
реката,
шлепа,
твоята ръка на рамото ми,
мойте рамене под твоята ръка...

Щом всичко е изчезнало със тебе -
реката,
шлепа,
сладките ти пръсти,
и значи е настъпил края
на нещото, което е било живот,
любов,
безмълвна нежност в общите ни нощи,
тогава значи е настъпил края
на всичкото това...

Но как да убедя самотните си рамене
да понесат спокойно тежестта
на твоята изчезнала ръка?..

***


Дете, не се опитвай да намериш погледи,
които да приличат на предишните.
Не се усмихвай повече от вчера.
Не ми измисляй смешни глупости.
Не се ядосвай на прозореца,
през който капе малко дъжд.
Той капеше и вчера.
И даже върху нас,
докато се целувахме.
Защото нямахме търпение да стигнем
до сухия килим.
Ти беше толкова нетърпелив
да вземеш моите ръце,
да скриеш всякаква следа
от слабост във очите ми,
от страх по хладната ми кожа,
от зли предчувствия на минали съдби.

Дете, не се опитвай да намериш думите.
Изпито ли е виното
и чашата е празна.

***

На Павел

Кажете на съпругата на моя мъж,
че аз не съм ядосана от тяхната измяна.
И само глупостта на моето сърце,
което не се вслушва във добри съвети,
и никак не зачита мъдрия ми разум,
и не гледа с очите на моята умора,
и признава само своите закони,
обърка тъй нещата и не се разбрахме.

Кажете на жената на мъжа ми -
бих й подарила годежния си пръстен
и дрехата, с която се ожених,
украсите, които ми поднесе
нейния съпруг,
когато му родих красивото момиче
със поглед с цвят на липов лист.

Кажете моля - бих й подарила всичкото това,
ако го бях получила.

Но тъй като не притежавам нищо,
с което да докажа свойта благодарност,
кажете да намерят Жената -
приятеля на моите приятели,
а следователно и мой, -
да го намерят,
да му предадат поклон от мене
в знак на мойта обич
и нека той ги заведе във кръчмата
при гръцкия певец,
и там да им изпеят вместо мене
" Апалахтика апо есена".*

А после Жената да дойде в къщи
и да си поговорим на балкона.
_________________
*"Отървах се от тебе, отървах се..."



***


А привечер, към шест часа,
отварям стария хладилник,
измъквам заледената бутилка водка,
парченца лед...
и мрачния, изкуствен утешител
напълва чашата ми.

Присядам до пералнята на моя стол,
отпивам първата си глътка
и кухнята загубва своя смисъл,
и свойте очертания.

И спира времето,
и връща се назад
и аз съм вече никоя,
на никого,
от ничия страна...

Случайно и объркано движение на космоса,
случайно върнала се при брега
на тихата река, където съм родена,
където втори път в дъжда
за мен роди се ти.

Сега не трябва само да се бърза,
за да не бъде срещата ни кратка!

Когато чашата е вече празна,
аз съм получила почти действително
целувките на твоята уста,
смехът ти.

Набързо всичко се повтаря отначало -
бутилката, ледът...
и аз съм вече с теб.
Потънала във миналото
на нашите две нощи.

Утихва всичко.
всичко е добре.
Животът пак е станал сладък.

Ти си до мен!



***

Не ми отнемай простите неща.

Не ми разказвай за успехите си,
не те разбирам.
Не мога да следя особените ходове,
с които трябва да постигнеш нещото,
което ти е нужно в тоз момент.
Объркват ме замислените сложно комбинации
на твоята програма.
Не ми харесва тази поговорка,
че между вълците се вие като вълк.
Това е философията на безсилните.
Какви са тези личности,
които трябва да поканим на вечеря?
Наистина ли са така заслужили?..
Жената на единия от тях не беше ли добра готвачка?
Какво да си говоря с тях,
като не знам рецепти?
И ако ти дадат това, което искаш,
значи ще заминеш.
А аз с кого да се целувам!
И кой ще гали моите коси?..
Нали обичаш да държиш ръката ми,
докато ти разказвам смешни приказки,
преди заспиване?
Защо не ме научиш утре вечер
как да пускам грамофона?
Или да поиграем табла!
Можеш да ме победиш,
не искаш ли да се опиташ?
Аз малко напоследък съм разсеяна,
не си ли забелязал?
А ако искаш мога да ти почета...
преди обичаше това.
И откога не сме играли карти!
Или пък просто ей така да си седиме в къщи.
Детето ще се радва.
Хайде, помисли до утре.

И моля те, не ми отнемай важните неща!