Из „Чевенгур”

Захар Павлович познаваше един човек, рибар от езерото Мутево, който разпитваше за смъртта мнозина и се измъчваше от любопитството си; този рибар обичаше рибата не толкова като храна, а като особено същество, което сигурно знае тайната на смъртта. Той показваше мъртвите риби на Захар Палвлович и говореше: „ Гледай каква мъдрост! Рибата се намира между живота и смъртта, затова именно е няма и гледа безизразно; телето, дето е теле, и то мисли, а рибата – не, тя вече всичко знае!”. Рибарят с години съзерцаваше езерото и си мислеше все за едно и също – колко е интересна смъртта. Захар Павлович го раздумваше: „Нищо особено няма там – само нещо такова тясно.” След година рибарят не издържа и се хвърли от лодката в езерото, като предварително си върза краката с въже, да не би ненадейно да заплува. Тайно в себе си той изобщо не вярваше в смъртта, но главно искаше да погледне какво има там: може би е много по-интересно за живеене, отколкото на село или на брега на езеро; той виждаше смъртта като друга губерния, която е разположена под небето, нещо като на дъното на студената вода и тя го привличаше. Някои селяни, на които рибарят говореше за намерението си да живее в смъртта и да се върне, го раздумваха, а други се съгласяваха с него: „Ами от опит глава не боли, Митрий Иванич. Опитай, после ще ни разкажеш.” Дмитрий Иванич опита; след три денонощия го извлякоха от езерото и го погребаха до оградата на селските гробища.

Из „Джан”

В съседната тревна колиба мъжът говореше с жена си; той искаше да им се роди син – може би сега ще се зачене. Но жената отговаряше:

-Не, в нас няма нищо друго, освен слабост, десет години го зачеваме, а то не се зачева и аз съм си все празна, като мъртва...

Мъжът мълчеше, после каза:

-Хайде да правим нещо заедно, нямаме на какво да се радваме.

-Какво да правим – отговаряше жената –аз нямам с какво да се облека, ти също; как ще живеем през зимата?

-Когато спим, ще се сгреем – отговаряше мъжът. – От бедност какво друго да правим? Ти остана сама, по неволя ме гледаш и обичаш.

-Нищо друго – съгласяваше се жената. – Нямаме с тебе никакво богатство, всичко съм мислила и премислила и виждам, че те обичам.

-И аз тебе – говореше мъжът, - иначе няма живот...

-Няма нищо по-евтино от жената - отговаряше жената. – При нашата бедност какво друго богатство имаш освен тялото ми?

-Липсва ни богатство – съгласи се мъжът, - благодаря, поне жената се ражда и пораства сама, не можеш умишлено да я направиш; ти имаш гърди, корем, устни, очите ти гледат, малко ли е, аз мисля за тебе, а ти за мене и времето минава...

-Лошо богатство сме ние с тебе – проговори жената, - ти си слаб, нямаш сили, а моите гърди изсъхват, костите ме болят отвътре...

-Ще обичам твоите останки – каза мъжът.

И те млъкнаха окончателно, сигурно бяха се прегърнали, за да държат в ръцете си своето единствено щастие.

Из „Такър”

Скоро Зарин-Тадж разбра кой ще бъде нейн мъж и господар – Атах-баба, туркмен от племето теке, над четиридесет годишен човек. Той имаше брада и винаги еднакви тъмни очи, неуморни и нещастни. Атах-баба повикваше от време-навреме Зарин-Тадж и изоставаше назад от другите за да се люби с нея върху пясъка. Легнала на земята, персийката се вслушваше как пясъкът се движи едва-едва от само себе си – и той си имаше свой малък, разнообразен живот. Наблизо чакаше конят на Атах-баба и разглеждаше двамата. По време на любовта, широко разпростряла ръце, Захир-Тадж си играеше с пясъка, наблюдаваше вишинето над главата си и си мислеше за странични неща. Атах я любеше мрачно и сериозно, като обикновено задължение, не я измъчваше излишно и не се наслаждаваше. „С него ще се живее” – мълчаливо си мислеше Зарин, защото виждаше, че не й е страшно и не й е интересно; самата тя не изпитваше никакво чувство, само усещаше тежестта на Атах-баба и брадата му.

…

След известно време Джумал поиска да нахрани майка си и я повика, но персийката не отговори. Тогава Джумал се приближи и я попипа; тя повдигна дрехата й и видя гърдите, приличащи на два тъмни умрели червея, които са се впили в гръдното вместилище – само това бе останало от гърдите, които някога я бяха откърмили, а кожата на майка й бе хлътнала между ребрата и сърцето не се усещаше, то вече не биеше. И цялата й гръд беше толкова малка, че само нещо мъничко и сухо можеше да се помести в нея – старицата нямаше вече с какво да чувства щастието, силата й би могла да стигне само за мъка. Такава гръд нищо вече не можеше да прави – нито да обича, нито да мрази, но над нея човек можеше да склони глава и да заплаче.

Из „Река Потудан”

-Не ме ли помните? – запита Люба.

-Не, не съм ви забравил – отвърна Никита.

-Никога не бива да се забравя – усмихна се Люба.

...

Люба извади от пазвата си една обща тетрадка, после си събу обувките и остана боса. Сега тя се учеше в уездната медицинска академия, защото народът искаше да получи колкото се може по-бързо висше знание; безсмислеността на живота, както и гладът и нуждата, бяха прекалено измъчили човешкото сърце и трябваше да се разбере какво представлява съществуването на хората, сериозно ли е то или просто така.

-Протриват ми се краката – каза Люба за обувките си. – Вие поседете още малко, а пък аз ще полегна да поспя, защото съм много гладна, а не искам да си мисля за това.

...

Никита запали печката, за да им свети на тетрадките, и стана да си върви да спи при баща си.

-Сега няма ли да ме забравите?– каза на сбогуване Люба.

-Не – отвърна Никита. – Нямам кого другиго да помня.