из "Защо пиша?" или
Бездна от страх и мрак

 

"Една от главните причини, заради които пиша, е желанието ми да преоткрия чудото на детството отвъд ежедневното, радостта отвъд тъгата, нежността отвъд грубостта.

Всички мои книги, моите пиеси са израз на носталгия – опит да се намери съкровище на дъното на океана. Или, ако искате, означават свобода, която търся и си въобразявам, че някога намирам.

Пиша в бездна от мрак и страх като от време на време - доколкото мога – се освежавам с малко хумор. В повечето моменти тези късчета светлина, гаснещи тъй бързо, стигат до края на пътя, макар да не са желани. А когато са желани и се появяват в сънищата ми – по-точно в пиесите и прозата, които пиша – и тогава имам усещането, че съм попаднал в тъмна гора през нощта, не знам докъде ще стигна, ако изобщо стигна донякъде…

Всъщност търся един пречистен свят, огрян от райската светлина на детството, от славата на Първия ден – слава, непомрачена от нищо на този грешен свят, една чиста и непорочна вселена. Това означава, че бих искал да присъствам на Сътворението преди Грехопадението, но това събитие го търся у себе си, сякаш бих могъл да обърна хода на историята чрез моите герои, моето алтер его...

Оказа се, че доста често говоря за моите страхове. А аз мисля, че говоря по-скоро за страха, от който ние всички искаме да избягаме – с помощта на неподходящи средства, потъвайки в ужаса на баналността, на ежедневието или в безизходицата на политическите борби, на репресиите и дори на войните.

В моята душа детството и светлината се срещат и преоткриват. Казват, че всичко, което не е светлина, е страх и тъмнина. Пиша, за да намеря отново светлината и да я покажа на другите. Тя се намира на границата на Абсолютното, което аз непрекъснато откривам и изгубвам. Тя, светлината, ме смущава. Гледам снимките си като дете – момченце с кръгли като монети очи, удивено от факта, че съществува, че е на този свят. Не съм се променил оттогава. Способността ми да се удивлявам на всичко се е съхранила. И сега, за да преодолея страховете си, стоя сякаш се намирам извън света и го гледам внимателно, като че ли за първи път през живота си.

Понякога ми се случва да бъда много радостен. Когато удивлението ми е стигнало до своя предел и аз не се съмнявам в нищо. Тогава имам усещането, че съм се родил за вечността, че смъртта изобщо не съществува, че всичко на този свят е чудесно. Славно усещане!

Да, пиша, за да си обясня това мое удивление. Но радостта, разбира се, не е дълготрайна. Както голяма част от небето е мрачна, така и голяма част oт времето, в което живея, е тревожна. И аз съм свикнал с това състояние. Често се опитвам да си спомня за детството, за неговата светлина, но за съжаление не винаги успявам…

Живеем, привикнали със страха и нещастието, и ако някога забележим, че животът е и празник, не можем да го осъзнаем и да се отпуснем, да му се порадваме. Събитията от историята твърде често затрудняват радостта и удивлението. Но какво можем да направим, за да избегнем страшната действителност, да стигнем до вратите на Загадъчното, до чудото на екзистенцията?

Мисля, че най-напред се е появило първото учудване: от екзистенцията – бих го нарекъл метафизично – смайване радостно и светло, чисто, без предубеждение към света. Учудване, което откриваме в редките моменти на Божията благодат. Второто учудване е различно от първото. Констатацията, че съществува Злото, че нещата могат да вървят и зле. Идеята, че Злото е сред нас, че може да ни унищожи, да ни попречи да опознаем чудото. Като че ли злото не е част от това чудо – нещо необичайно като ежедневната храна.

Екзистенцията не може да се обясни. Тя е загадка..."

http://www.slovo.bg/old/litforum/118/yonesko.htm

Близък ми е.

И в твърдението си, че хълмът на смеха/на хумора/ е някъде зад хълма на тъгата...
Цитирам съвсем свободно, не помня точните думи, но за мен винаги е било така.

Смеещия се човек е на върха на еволюцията.