Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.01.2007 20:23 - Писането и детството
Автор: pafffka Категория: Изкуство   
Прочетен: 1138 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 21.03.2009 15:56


Марсел Байер, Катрин Шмит и Малин Швертфегер в разговор на сп. Литературен

 

Малин Швертфегер,
р. 1972, дебютира тази пролет със сборник разкази "Леки момичета", романът "Кафе Саратога", който излезе съвсем наскоро, разказва бурната история на едно детство в Полша.
Катрин Шмит,
р. 1958, поетеса, романистка, романът й "Експедицията на Генар-Ленефсен" (1998) е определен като един от най-успешните дебюти от последните години
Марсел Байер,
р. 1965, след появата на романа му "Летящи кучета" (1995) е считан за един от най-известните автори на младото поколение, в третия си роман "Шпиони" играе с жанра на юношеско криминале: три деца се правят на шпиони, за да разкрият тайните на семейството си.

 

Литературен: Хаймито фон Додерер започва своя роман "Убийство, което извършва всеки" с една чудесна картина: "Всеки получава детството си като захлупване на главата с ведро. Едва по-късно става ясно с какво е било пълно. Но цял един живот то се стича по нас, както и да сменяме дрехите и костюмите си." По подобен начин ли виждате нещата? Защо пишете за детството?

Марсел Байер: Това са две съвсем различни неща - дали да се пише за детството или от перспективата на детството. Когато се пише в мемоари за детството, най-често се получава завършена идилия, и това изобщо не ме интересува. Съвсем различно е това, което например прави Мишел Лейрис, автор, който е много важен за мен. В своя голям автобиографичен проект той пише постоянно паралелно за детството си и за настоящето като възрастен. Лейрис наистина е възприемал идилията на детството си, но същевременно и многото разриви и наранявания.

Литературен: Как по-точно?

Байер: Например има сцена, когато като малко момче за пръв път му обръщат внимание, че произнася напълно погрешно една дума. За него ситуацията прераства в откриване на езика и същевременно откриване на света на възрастните: Аз самият, с моя език вече не владея света, а съм поставен в отношение към другите. Но тук става въпрос в много голяма степен и за откриване на езика като материал, за радостта от това, че чрез нарушаване на правилата на говорене са възможни обърквания.

Катрин Шмит: Не познавам Мишел Лейрис, но този момент на минималните наранявания на езиковите тела, независимо дали са думи или по-дълги образувания, е също много важен за мен. В един, така да се каже, частно-поетологичен смисъл: за моя начин да работя с езика, особено в лириката. От малки моменти на колебливост и губене на равновесие извличам възможности да развия даден текст. Понякога това става просто чрез разместване на запетаи, чрез размяна на отделни букви в думите. По този начин могат да се разгърнат съвсем нови пространства и това е нещо, през което децата също преминават при овладяване на езика. Нали тъкмо децата още не са се озовали в конвенционалния език. За тях малките моменти на колебание са съвсем естествени.

Малин Швертфегер: Спомням си за чувството на срам, което ме обземаше, когато считах някаква дума за съществуваща и изведнъж ми казваха: "Няма такава дума". Например тогава винаги се питах: "Какво означава "дамиигосда"? Защото по новините винаги казваха "Добър вечер, уважаеми дамиигосда". И си бях изградила свое понятие за тази дума "дамиигосда", така че бях ужасно засрамена, когато един ден разбрах, че означава "дами и господа". В детството това засрамване, струва ми се, е много важно чувство.

Литературен: Не стои ли зад това романтичната представа за детството като страната на първоначалата, в която всичко бива открито отново - следователно и говоренето? Важи ли това изобщо за днешните деца? Не е ли езикът на днешните деца тотално белязан от консумацията и медиите?

Байер: Проблемът ми изглежда по-скоро в това, че много родители днес говорят толкова малко с децата си. Има я тази комуникация-с-една-дума. Страхувам се, че това се отразява върху радостта от боравенето с езика.

Шмит: Има изследвания, които доказват, че в последните години езикът на децата при започване на училище е по-беден. От друга страна, мисля, че езикът на децата винаги е силно формиран от съответното време. Не зная дали едно момче, което израства в невротична зависимост от авторитарната си майка и учи езика от нея, е в по-добро положение отколкото дете, което днес стои постоянно пред телевизора.

Литературен: Защо всъщност пишете за детството?

Швертфегер: Детството е единствената биографична тема, спрямо която имам дистанцията, необходима, за да се приближавам до нея пишейки. Детството е първото, което оставих зад гърба си. Но за мен писането е свързано много с детството, защото в писането си възвръщам едно детско чувство. Това е същото чувство, когато като дете съвсем невинно посягах към книгата.

Байер: При децата не ме интересува невинността им, а по-скоро тяхната бруталност, садизмът им. Бруталността на децата за мен е по-малко ужасна, отколкото сантименталността на възрастните.

Швертфегер: Не става дума за това. Невинност не означава непременно идилия. Писането за детството е може би израз на кризата на разказа, в която се намираме. Тук винаги ми идва на ум историята на хасидския равин Нахман, на която попаднах по време на следването си. Нахман бил смятан от сектата си за Месия и сам се виждал като реинкарнация на Месията. После преживял криза, къщата му изгоряла, умрял синът му. Изведнъж започнал да се съмнява в себе си и вече не вярвал, че може да постигне нещо с трактати. Трябва да започна да разказвам истории от незапомнени времена, казал си - значи съвсем архаични приказки. Може би разказването за детството е нещо подобно като приказките на равина Нахман.

Шмит: Призоваването на детството би могло да е възобновяване на архаични линии. Става дума за призоваване на новото начало в ситуация, в която не се вижда възможността за ново начало. Всъщност това е доста безпомощен и консервативен метод.

Литературен: Перспективата на детството е явно популярна сред най-младата немска литература, много по-популярна от преди. Дали това е свързано с факта, че днес израстваме в една много закриляща ни атмосфера и толкова често детството бива продължено в мнимия ни живот на възрастни, както се опитва да опише това Флориан Илиес в бестселъра си "Генерация Голф"?

Шмид: Моят опит не е свързан с "Генерация Голф", просто защото израснах в ГДР. Но като възрастни си спомняме детството като се опитваме да се самообясним от днешната си гледна точка, най-често изхождайки от една несигурност. Винаги когато започна да говоря по този въпрос, ставам патетична: Вярвам, че с разрушаването на авторитарния принцип на възпитание - бях възпитана почти според пруския идеал - бе загубено нещо много важно; мога да го преценя едва сега. Чрез това авторитарно образование, срещу което в пуберитета се бунтувах изключително бурно за условията в ГДР, можах много силно да изпитам себе си. Днес, напротив, имам усещането, че несигурността на родителите в това къде точно изпълненото с обич напътствие на детското поведение преминава в подчиняване и владеене, води до голяма несигурност и при децата.

Швертфегер: И затова днес децата изобщо не могат вече да се бунтуват.

Литературен: Следователно остава само вайкането за разхлабените връзки родители - деца, за разстроени бракове, разведени родители и patchwork-семействата, за които отдавна четем в англоамериканските романи и все повече в немските?

Байер: Това не е много нов феномен. Само че сега това започва да се тематизира, защото се загуби идеалът за здравото семейство. Та нали след Втората световна война можеха да бъдат създадени безброй много текстове за patchwork-семейства и самотни майки. Но тогава бяха така силно ориентирани към традиционалната структура на семейството, че просто пишеха другояче за реалността.

Литературен: Значи според вас по-рано е имало не по-малко разбити семейства отколкото сега?

Швертфегер: От една страна, не са се променили много неща. От друга страна, историите за отношенията между родители и деца се разказват по-открито като истории на обичта между тях. Днес децата трябва по-силно да воюват за родителите си, защото родителите просто настояват на правото си за саморазвитие. Вече не могат да са така сигурни в родителите си, затова все повече се разказват истории за обичта между деца и родители - малко като при "Едип".

Литературен: Само че обратното. Нали Фройд описваше семейната триада между родители и деца като пораждащ смисъл, обич и насилие невротичен възел. Това, което скицирате вие сега, е напълно друга концепция: че сега имаме работа с родители, които прекалено малко властват, които изобщо нямат претенции към собствените си деца.

Швертфегер: Днес децата трябва сами да станат активни. Сигурно и преди е имало истории за завоюване и отхвърляне в семействата. Но като че днес се отнасят по-открито към тези чувства.

Шмит: Едно нещо не се е променило: че децата искат обвързването с родителите и ужасно се нуждаят от него.

Литературен: Ако в "Генерация Голф" на Флориан Илиес пренебрегнем факта, че там се описва не генерация, а група на особено много задоволени деца, остава констатацията за една голяма скука. Тези млади хора не само не искат, но и изобщо не са в състояние да поемат отговорност за себе си и за другите. Действително днес живеем в толкова сложен свят, че стана трудно да преследваш цел и същевременно да действаш отговорно. Във всеки случай така е в политиката и икономиката, а често и в частния живот. Може би младата генерация е, казано малко патетично, осъдена да не порасне истински. И на тази ситуация литературата отговаря с книги за детството в най-широк смисъл, тоест с теми и стратегии, които редуцират сложността. Не е ли това доста беден литературен похват?

Байер: С фигурата на детето се редуцира сложността, това е вярно. Но при писане винаги мисля за възрастния читател и се надявам на неговото знание и въображение, на допълненията му. Изобщо не мисля, че читателят се идентифицира с атрофиране на сложността. Тъкмо чрез ограничения поглед на детето се събужда усетът за сложността на света.

Швертфегер: Това има нещо общо с архаиката. Имам предвид, че в архаичната структура тази комплексност се свива до определени компоненти, до обгледимо число фигури. При мен има движение към приказното, не към по-малко сложното. Детската перспектива дава на погледа известна пасивност. Това е форма на разказването, която помага да се структурира сложният опит.

Литературен: А какво общо има това със собственото ви детство? Около трийсетте в повечето биографии има момент, в който формата на възможностите, чувството, че са ти отворени всички пътища, рязко преминава във формата на действителността.

Швертфегер: Още не съм на трийсет. Но естествено, познавам чувството, когато се изплъзваш от временното уреждане на нещата, чувството, че примката бавно се затяга.

Байер: Действително винаги съм си представял, че на трийсет всичко е решено и по-скоро се плашех от тях. Когато станах на трийсет, на рождения си ден натворих куп глупости, както всъщност се прави на четиринайсет. И малко след това някак си взех решение, в полза на книгите си, за това да живея като така наречен свободен писател.

Шмит: При мен по това време наистина също се случиха доста неща, но всъщност по друг начин. В ГДР не беше възможно да опиташ много неща до трийсет, макар че още на двайсет можеше да кажеш, махам се оттук, ще си търся мястото другаде. Този, който беше учил професия в ГДР, всъщност беше сигурен, че ще упражнява тази професия точно на това място, на което е сега, до пенсия. Изпълваше формичката, създадена от някой си за това тесто, което бухваше в нас. През 89-а това коренно се промени. Дотогава бях работеща майка, която пише между другото, ако се изразя съвсем лапидарно. Когато дойде промяната, веднага спрях да работя по професията си и най-напред станах политически активна. За мен всъщност времето на краткосрочните решения започна едва тогава. Беше нещо като наваксване на юношеството.

Литературен: Имаше ли в този смисъл и в ГДР вече нещо подобно на това инфантилизиране на възрастните, което наблюдаваме сега - тъй като някому просто е била отнета възможността да вземе определени решения?

Шмит: В ГДР липсваше приключението. Отражение на това в детството ми бяха детските караници. Това беше единствената ми възможност да стана независима. По този начин получих стипендия и не трябваше вече да моля нашите за пари. И в отношенията с някое дете никой на никого не можеше просто така да се меси. По този начин имахме известен радиус на действие. Имахме отговорност, която искаха от нас и я поддържаха на държавно ниво, но имахме и известна свобода. Това беше и желание за приключения. Но в основата си тези неосъзнати караници на децата бяха някакъв вид злоупотреба с децата.


Преведе от немски Мария Каро

http://www.slovo.bg/old/litvestnik/138/lv0138009.htm




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: pafffka
Категория: Изкуство
Прочетен: 634734
Постинги: 167
Коментари: 125
Гласове: 1079
Архив