Знаеш ли, докато отивах, като за едно незаслужено признание, да посетя твоите смърти във веселото гробище поради късно цъфналите макове и високите прещипи потънали в зеленото, цветя които не трябва да се късат защото увяхването им предсказва ненавременна смърт като всяка една смърт която не е осъзнала себе си като край на един живот. Вятърът ми разказваше за нашите смърти, и ми приличаше на един мой мъртъв приятел вятърът и моите изострени сетива в онзи вятър ми казваха че никога нямаше да съм мъртъв и че може би никога не съм бил жив. Тъжно е сега да разбереш, че зависи от вятъра, от лекото гнездене на лястовиците върху онзи клон, да осъзнаеш онова, което сме били напразно, и онова, което ни остава от един износен и неизлечим живот. тя е мъртва аз не тя е мъртва и никой не плака за нея, аз съм жив и никой не ме пита как e възможно да съм жив, ние сме народ от само нас
непокварна какво правят сега любов моя твоите колене подпрени под гърдите ти? някой би казал че ми предлагаш леко безсрамна гледка, а аз по-скоро си мисля за една широко отворена дилема Индия ти носеше кърпа от бяла коприна лек воал който закриваше едната ти скула а другата не имаше уморен вид на курва от крайните квартали и вид на светица влюбена в своя Христос беше свежа и беше повяхнала беше червена роза но безсрамна може би беше може би Бих искал да съм жена бих искал да съм жена да галя гърдите си да ровя из утробата си да ближа устните си с червен език, да се целувам в огледалото, да си кажа боже мой благодаря за това че ме направи жена от онзи момент мразя смс-ите помня много добре онова съобщение. написа ми чувствам се мръсна, аз не те заслужавам, аз бях с него. аз ти писах няма значение чакам те прощавам ти върни се. ти ми отговори ти ми прощаваш но аз не си прощавам. след това върху дисплея прочетох сбогом. не те видях повече. направих на хиляди парчета телефона и душата си любов от мен към мен Понякога бих искал да правя любов със самия себе си, да се целувам, да се галя, да се кълна в себе си и да изричам лъжи относно любовта. Бих искал да си говоря за залеза да си разказвам за изгрева, бих искал да се докосвам с нежност и да се надявам че нищо няма да ме раздели от мен. След това се страхувам че ще бъда прекалено ревнив към себе си. И се зарязвам, не искам повече да страдам. bed and breakfast and love Лиляна е една госпожа от България, прилича на Леа Масари, дава под наем една пълна стая с много хубави неща, чете поезия и може би пише. говорихме много чак до ранни зори. не ни връхлетяха никакви сексуални помисли. аз спах малко, много мислих за нея. сутринта ме изпрати до гарата, хвана ме под ръка. сбогувахме се със скромна прегръдка. приличахме на влюбените на Пейне, онези които имат върху устните си сърце с форма на сърце и после отлитат с хвърчилата. стих за Валерия - 1 Ти която живееше където улицата навлизаше във вечерта, и веселите пенсионерки от сан паоло си доверяват измислени любови и любови направени с пръсти в една много дълга нощ, и една необичайна градина в този град хвърля ухания и цветове като предизвикателство към сънливата скала, и чаках да излезеш загрижена за дългите си заострени пръсти, за спокойната си походка, и за онзи лек грим, който караше очите ти да сияят с онова светещо зелено което никога не видях в нечии други очи, кисел и променлив като котка послушна само със себе си и вярна само на собствените си мълчания, на вечно смаяните погледи, и на желанието си да играе с мисли направени на топка мъркайки така както само една котка може да си мърка. Знаех че се казваш Валерия, разделяха ни години живот от мен изживян, а от теб тепърва да се изживее. И все пак те чаках, спокоен, сякаш чакам погребение или сватбено шествие. А ти не, ти не излизаше никога. Беше вече излязла за живота си на пеперуда, за любовите ти, всичките твои. Или в някоя стая потъваше в девствени мисли прахосваше отпечатъци и червила преструвайки се на жена. Надявах се да завали и градината да убие всички цветя, уханията да се вкиснат. Надявах се винаги да останеш в къщата, която не познавах, но далеч от очите на другите. Ревнувах от въздуха, от хората които биха те погледнали без да те обичат както те обичах аз и не те обичах, но те боготворях, между желанието и носталгията. Мислех за една Жулиета, познала смъртта още в началото на живота си, ранена от това, че никога не е била ранена. Господи, колко светлина, Господи, колко много шум в това мое мълчаливо очакване, знаейки че никога не бих те докоснал. Боже мой, колко те обичах без да ти го кажа, знаеш ли, без да си го кажа.

(с) фаусто черули
(с) превод от италиански юлияна радулова
=============================
(с) Нова Българска Поезия, 08.10.2006

  http://www.spoetry.net/