Прочетен: 4081 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 04.04.2007 20:39
•
Обичам своя тъмен час, когато
все по-вглъбени тънат сетивата;
живота ежедневен препрочитам
като писма във чувствата ми скрити -
легенда и далечна, и позната.
Повторно в мен животът ми потича,
от времето откъснат съществува.
И на дърво съзряващо приличам
над гроба на едно момче. То чува
прегърнато от корените топли,
че шепнат листи... Сбъднат му се струва
съня изгубен в песни и във вопли.
ПЕСЕН НА ЖЕНИТЕ ДО ПОЕТА
Виж, всичко се разлиства: Тъй и ние -
защото сме блаженството познато.
То - кръв и мрак - във зверовете вие,
в нас кряска, вкоренено в сетивата
подобно на душа. По теб крещи,
но ти със поглед само ни докосваш
като пейзаж: без жажда, с нежна кроткост,
и затова си мислим: ти не си
избран и позован! Но кой изрече
че бихме от копнеж по теб загинали!
Ще бъдем ли за някого повече?
Безкрайността без теб ще ни отмине ли?...
Но съществувай, да те чуваме, о глас,
легенди сътворил за нас!
ОСТРОВЪТ
Последен прилив пак ще заличи
през плитчината пясъчния път,
но островът ще взира към брегът
над бента стар немигащи очи.
И впримчените жители насън
ще скитат в свят с променчивост богат.
А в своя бит - те повече мълчат,
и редки думи с епитафен звън
напомня Онова - необяснимо,
смразяващо в застиналост нетрайна,
от детство още с безогледност зрима.
Оная прекратимост, уж случайна -
незнайната и многолика тайна -
и в самотата - непреодолима.
ВЕЛИКАТА НОЩ
Често от теб удивен стоях на моя прозорец
разтворен от вчера... И сякаш забрана висеше
над новия град. Пейзажът помръкваше тихо -
все едно, че ме няма. Предметите гордо отказваха
познанство и близост с мен. Към фенера нагоре
се притискаше уличка. Виждах - бе чужда. Над нея
стая прогледна, съчувствено осветена от лампа.
Вече имах участие. Развълнувани щори заключиха блясъка.
Стоях. И проплака дете. Знаех: майката
тича из близките къщи - какво ли те могат!
И на целия плач безутешния повод разбирах.
Или се запяваше нейде: и гласът се простираше
в частица от мойто очакване. Или старческа кашлица долу
изпълнена с упреци спореше с цялата нежност.
Удари някакъв час. Закъснях да броя и той падна край мен.
Като чуждо момче, най-сетне допуснато, но непипало топка
и не знае играта, с която тъй леко занимават се другите,
гледа учудено: а сега, накъде? - Тъй стоях аз и ето -
неочаквано проумях, че ти обикаляш с мен и играеш
о, възрастна нощ! Удивих ти се. Там, където
кули се мръщеха над града с участта неразкрита,
и планини непознати лежаха, и в близката околност
отчужденост поглъщаше всички случайни проблясъци
на сетивата ми: Ти, Величие, бе това!
За теб не бе срамно, че ти ме познаваш. Дъхът ти
премина над мен. И твойта усмивка разпръсната
широко над мрачната строгост,
навлезе в мен.
1913 г.
Превела от немски: Ана Александрова
http://www.slovo.bg/plamak/index.php?ar=899Роза, о чисто противоречие, радост
Роза, о чисто противоречие, радост
ничий сън да не бъдеш под толкова много
клепачи.
1925
...
Запокитен върху зъберите на сърцето
Запокитен върху зъберите на сърцето. Виж там, колко малко,
виж: последното градче на думите, и по-нагоре,
но също колко малък, още един, последен
селски двор на чувството. Познаваш ли го?
Запокитен върху зъберите на сърцето. Камънак
под дланите. Навярно тук вирее нещо; от безмълвна урва
разцъфва с песен един незнаещ бурен.
Но знаещият? Ах, който почваше да знае
и сега мълчи, запокитен върху зъберите на сърцето.
Там навярно, с непокътнато съзнание,
нещо обикаля, някакъв недостижим планински звяр,
снове и пребивава. А голямата неуязвима птица
кръжи около отказа открит на върховете. - Но
уязвимият, тук върху зъберите на сърцето...
1914
...
В превод на Венцеслав Константинов
http://liternet.bg/