Постинг
21.12.2006 23:06 -
Георги Рупчев
Автор: pafffka
Категория: Изкуство
Прочетен: 2142 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 21.03.2009 15:53
Прочетен: 2142 Коментари: 1 Гласове:
0
Последна промяна: 21.03.2009 15:53
Небе -
като натрапчива идея.
Поле -
предразполагащо към изповед.
Да коленичиш и говориш.
После да си идеш.
И богомолците след тебе да излизат.
И всичко пак обикновено е и близко,
и слънцето отгоре ни разпасва пояс,
тълпицата се разотива в жегата и не остава никой
със дядо боже да седи над вечните покои.
Отишъл си -
бог да прости греховете му,
а и нам да е просто с по чашка ракия,
по-голям е животът от нас и от всичко, додето сме живи,
и мъжете мълчат, и до дъно смъртта ще изпият,
и така ще си идат,
все така мълчаливи.
Как скимтяха жените, с пръсти драха пръстта,
как нареждаха, виха,
а пък ето ги - стихнали.
И какво да им кажеш, когато не вярваш,
и какво ще им казваш, когато не е и за вярване.
Впивай нокти в небето,
в небето,
тука животът не стига,
впивай нокти в небето, там горе
олеква товара ни.
Впиваш нокти в небето, а то се разделя и с мъка
свързва двата края на тишината безкрайна,
край няма от нея.
По-голям е животът от нас и от всичко, от живи и мъртви,
впивай нокти в небето, в небето,
в небето -
небе -
натрапчива идея. …
АТЕЛИЕ
Влезе Мария. Между скици и сандвичи с шунка
ние играехме карти,
влезе Мария,
влезе безшумно.
Седем Марии по стените, една от статива
с нас я очакваха, влезе деветата - жива,
влезе, поникна с чадъра си мокър,
с палтото зелено, с лилавата рокля.
Като магия: влезе Мария,
влезе Мария...
Ох, как седяхме там,
малко пийнали, сухи и хубаво сресани,
как растеше димът и тежаха ръцете ни,
как светът се разместваше постепенно
учестен, безучастен,
стаен,
тънкостенен,
по лицата ни, позачервени и умни, избиваше влага -
Мария стоеше,
Мария на прага
и ни гледаше...
Господи.
Ние, седящите там,
като попукани глинени бюстове важни -
поколение:
синове без бащи
и бащи на синчета нераждани...
Беше кратко.
Влезе Мария. Тя каза: "Снощи починал татко." …
Начало на мемоари
Седим с Христос във кухнята,
седим сами
над празните си чаши и над часовете си,
а вечерта отвън отчаяно избухна
без предизвестие.
Отсреща беше зоопаркът, а го нямаше по-късно.
Навярно тигърът-красавец го погълна,
тюленът като топка
завъртя света върху носа си
и преобърна го напълно.
И времената се отляха,
цветовете се размиха,
а ние все така седим и дъвчем механично.
Отвън и вътре става все по-тихо,
чешмата само времето отсича.
И после пак, и после пак,
и пак, и още,
макар нощта да се издънва вън зловещо...
Е, безпросветните, снишени нощи
погаждат ми понякога такива срещи.
И просто нямаме какво един на друг да кажем,
и просто нямам за какво да се помоля,
самичък изпълзявах
по надземните етажи
и сам се спуснах след това надолу.
Земята си е същата, за никого не стига,
обърках горната и долната земя тогава,
сганта ревеше там: "Разпни го!"
и ревна след това:
"Пусни Варава!"
Неверник и обезверен сме тук,
от някоя земя прогонени
а тишината между нас трепти, та чак ще звънне.
А някой ден навярно ще напиша спомени
как чакали сме със самия Божи син да съмне.
…
ТРЕСАВИЩЕ
Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.
Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...
Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.
А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата. …
http://www.litclub.com/library/nbpr/rupchev/index.htm
като натрапчива идея.
Поле -
предразполагащо към изповед.
Да коленичиш и говориш.
После да си идеш.
И богомолците след тебе да излизат.
И всичко пак обикновено е и близко,
и слънцето отгоре ни разпасва пояс,
тълпицата се разотива в жегата и не остава никой
със дядо боже да седи над вечните покои.
Отишъл си -
бог да прости греховете му,
а и нам да е просто с по чашка ракия,
по-голям е животът от нас и от всичко, додето сме живи,
и мъжете мълчат, и до дъно смъртта ще изпият,
и така ще си идат,
все така мълчаливи.
Как скимтяха жените, с пръсти драха пръстта,
как нареждаха, виха,
а пък ето ги - стихнали.
И какво да им кажеш, когато не вярваш,
и какво ще им казваш, когато не е и за вярване.
Впивай нокти в небето,
в небето,
тука животът не стига,
впивай нокти в небето, там горе
олеква товара ни.
Впиваш нокти в небето, а то се разделя и с мъка
свързва двата края на тишината безкрайна,
край няма от нея.
По-голям е животът от нас и от всичко, от живи и мъртви,
впивай нокти в небето, в небето,
в небето -
небе -
натрапчива идея. …
АТЕЛИЕ
Влезе Мария. Между скици и сандвичи с шунка
ние играехме карти,
влезе Мария,
влезе безшумно.
Седем Марии по стените, една от статива
с нас я очакваха, влезе деветата - жива,
влезе, поникна с чадъра си мокър,
с палтото зелено, с лилавата рокля.
Като магия: влезе Мария,
влезе Мария...
Ох, как седяхме там,
малко пийнали, сухи и хубаво сресани,
как растеше димът и тежаха ръцете ни,
как светът се разместваше постепенно
учестен, безучастен,
стаен,
тънкостенен,
по лицата ни, позачервени и умни, избиваше влага -
Мария стоеше,
Мария на прага
и ни гледаше...
Господи.
Ние, седящите там,
като попукани глинени бюстове важни -
поколение:
синове без бащи
и бащи на синчета нераждани...
Беше кратко.
Влезе Мария. Тя каза: "Снощи починал татко." …
Начало на мемоари
Седим с Христос във кухнята,
седим сами
над празните си чаши и над часовете си,
а вечерта отвън отчаяно избухна
без предизвестие.
Отсреща беше зоопаркът, а го нямаше по-късно.
Навярно тигърът-красавец го погълна,
тюленът като топка
завъртя света върху носа си
и преобърна го напълно.
И времената се отляха,
цветовете се размиха,
а ние все така седим и дъвчем механично.
Отвън и вътре става все по-тихо,
чешмата само времето отсича.
И после пак, и после пак,
и пак, и още,
макар нощта да се издънва вън зловещо...
Е, безпросветните, снишени нощи
погаждат ми понякога такива срещи.
И просто нямаме какво един на друг да кажем,
и просто нямам за какво да се помоля,
самичък изпълзявах
по надземните етажи
и сам се спуснах след това надолу.
Земята си е същата, за никого не стига,
обърках горната и долната земя тогава,
сганта ревеше там: "Разпни го!"
и ревна след това:
"Пусни Варава!"
Неверник и обезверен сме тук,
от някоя земя прогонени
а тишината между нас трепти, та чак ще звънне.
А някой ден навярно ще напиша спомени
как чакали сме със самия Божи син да съмне.
…
ТРЕСАВИЩЕ
Красиво бе това тресавище, когато
отби от пътя със пейзажите банални.
Следобедът бледнееше в пустеещото лято
и сякаш никой никога оттук не бе минавал.
Красиво беше и когато те повлече
надолу и разбра, че е завинаги,
че пътя ти назад завинаги пресечен е,
но беше толкова красиво...
Красиво е сега, когато имаш още малко
да вдишваш тежката му влага и да го погледаш.
В изчезналите твои стъпки друг на пътя спрял е
и - без да знае - може би ще те последва.
А то ще е красиво и когато си потънал -
ти няма да предупреждаваш за опасност.
Ти просто ще лежиш по гръб на дъното,
проникнал в третото убежище на красотата. …
http://www.litclub.com/library/nbpr/rupchev/index.htm
